Сибин Майналовски - Змии в стените

Нещо в украсата накара Джошуа да се замисли. Напомняше му на нещо.

На какво?

Морийн запищя. Джошуа се сепна и се извърна към нея. Зениците й бяха разширени от ужас, а пръстът й, който допреди малко се бе размахвал заплашително към него, бе насочен към нещо…

Върхът на елхата.

О, боже. Върхът.

Изведнъж разбра на какво му напомня останалата част от украсата.

Вратата на горния етаж изскърца. Двамата подскочиха и с труд отлепиха очи от елхата.

Бен очевидно тъкмо се събуждаше, защото изглеждаше уморен и недоспал.

Пижамката му бе покрита със засъхващи петна с керемиденочервен цвят.

— Добро утро, мамо. Добро утро, тате — промълви той, с труд прикривайки прозявката си. — Весела Коледа.

Възглавницата й беше пълна със скарабеи.

Криси беше абсолютно сигурна в това. Ако притаеше дъх, можеше да чуе как тъничките им крачка проскърцват заплашително под бузата й. Тихото шушнене, издавано от търкащите се едно в друго безброй телца, я докарваше до полуда. Калъфката бе напълно гладка — мама изпадаше в истерия, ако видеше дори една гънка върху дреха, перде или спално бельо, затова гладеше всичко с допотопната, тежка като ръката й ютия — но Криси знаеше: ако събере достатъчно смелост и надникне под хладната памучна повърхност, щеше да види светлината на уличната лампа, отразена в гръбчетата на милиони пъплещи, търсещи плячка скарабеи.

И определено нямаше да са сладури като онези във филма „Мумията“, които ядяха само цигани и в общи линии просто се мотаеха насам-натам, без сериозно да наранят когото и да било.

Тези във възглавницата й бяха по-големи, по-лоши и по-гладни. Беше сигурна в това.

От близо два часа насам не можеше да заспи и се чудеше какво да прави.

Можеше например да извика мама. Само че със сигурност всичко щеше да завърши с някой от мамините шамари — от онези, специалните, които оставяха три дълги кървави белега върху лицето й (за спомен от трите пръстена на дясната й ръка), а след тях цяла нощ стаята се въртеше наоколо и се тресеше от тих подигравателен смях. Откакто Рик, последният й приятел, се беше самоубил, мама бе изнервена до краен предел. Последното нещо, което щеше да я накара да се развесели, щеше да е новина за купища скарабеи, вдигнали среднощен купон във възглавницата на щерка й.

А и най-вероятно нямаше да ги види. Както не бе видяла таласъма в нощното й шкафче, огромния отровнозелен плужек в гардероба й и отрязаното човешко ухо в тоалетната чиния. Мама беше учителка. Учителите не виждаха неща, в които не вярват. А в университета ги учеха да вярват само в контролните, двойките и задържането след час.

Мина й през главата да провеси възглавницата през прозореца и да изтръска скарабеите в градината. Само че за целта щеше да й се наложи да протегне ръка и да дръпне ципа на калъфката, а изобщо не й се искаше пъплещата гмеж да надуши плътта й и да се втурне смело напред в търсене на късна закуска.

Можеше и направо да изхвърли цялата възглавница на улицата. Добър сценарий, само че завършваше пак с шамарите на мама, кръвта по бузата и шеметния танц на стаята.

А като за капак й се пишкаше. Можеше да слезе на пръсти по стълбите, набързо да си свърши работата, без да пуска водата (на сутринта щеше да й се наложи да изтърпи крясъците на мама, но жертвата си струваше) и за нула време да се върне в стаята си. Възглавницата обаче сякаш я бе хипнотизирала. Беше се уловила, че се взира немигащо в нея, докато очите я заболят и започнат да сълзят от напрежение, след което светкавично обърсваше влагата от клепачите си с опакото на дланта си и отново се вторачваше в нежнорозовата калъфка, под която — сигурна беше — се суетяха милиони бръмбари-човекоядци.

Ех, ако Рик беше тук, със сигурност щеше да знае какво да прави.

Само че Рик го нямаше.

Това не са скарабеи , помисли си Криси. Това са просто хлебарки. Е, вярно, малко по-големички от обикновено, но какво от това? Просто хлебарки. Големи и жълтеникави, като ония от „Мъже в черно“, които издават отвратителен хрущящ звук и се пръсват като бебешко пюренце, като ги настъпиш, но все пак хлебарки. Не скарабеи. Хлебарките не ядат хора. Поне не живи хора. А са и страхливи. Ако тръгнат да ме налазват, просто ще тропна с крак и те ще се изпокрият в ъглите.

Това успя да я поуспокои. Дори спря да й се пишка. Мама май беше права — не трябваше да гледа толкова много филми. Поне не такива, в които главна част от действието бяха накълцани хора, надигнали се от гробовете зомбита и буболечки с колосален апетит към човешка плът.