Сибин Майналовски - Змии в стените

Писъците на бебето продължаваха да кънтят в празния апартамент.

Ножът беше толкова красив.

Някак си… изящен. Изтънчен.

Удобен.

Роузи тръсна глава. Вярно, че надали щеше да спечели награда за най-хуманен жител на планетата, но това беше прекалено. Дори за нея.

И все пак…

Тя нервно тикна полуизгорялата цигара в пепелника. Не й се пушеше вече. Въпреки това обаче пръстите й автоматично измъкнаха нова, поднесоха я към устните й и щракнаха със запалката. Още първото дръпване я накара да се разкашля.

В съседната стая внучето й, очевидно прегракнало от рев, започна да кашля на свой ред.

Малкият пикльо ти се подиграва , помисли си тя унесено.

Ножът.

Не, стига… , плахо прошепна някаква част от съзнанието й.

Какво стига?! , тросна се тя, вбесена от факта, че се налага да спори със самата себе си. Върви и му дай лекарството! Дребното пале трябва да се научи!

Ножът вече бе легнал удобно в ръката й. Я виж ти, китайски боклук, а колко е приятно усещането от пластмасовата ръкохватка…

Думите „stainless steel“ пробляснаха по острието под нежната милувка на лунните лъчи. И тенекия да е, пак ще свърши работа, мърмореше си Роузи, докато отваряше вратата на детската.

И наистина свърши чудесна работа.

След като се умори да кълца отдавна безжизненото телце, се върна в кухнята и все така унесено запали поредната цигара. От пръстите й се стичаха гъсти капки кръв. Това е лошо, помисли си тя и се изкиска прегракнало. Щеше да съсипе чисто новата маса… и вградената фурна… и плочките… Докато облизваше несъзнателно кокалчетата на лявата си ръка, дясната уверено и методично прекарваше ножа нагоре-надолу по лицето й. Нови ручейчета кръв бавно сълзяха по бузите й, но вече влизаха директно в устата й, без да застрашават прясно ремонтирания апартамент. А това вече не беше лошо.

Само трябваше да внимава да не изгуби прекалено много кръв. Трябваше да оцелее до пристигането на дъщеря си. Ножът щеше да издържи. Трябваше да издържи.

Не знаеше защо е толкова сигурна. Но беше.

Някъде в другия край на града, в една не чак толкова наскоро ремонтирана кухня, един не чак толкова млад човек изтри сълзите си и си наля нова щедра порция уиски.

Някои казваха, че е магьосник.

Други — че е обикновен неудачник.

А трети знаеха, че е просто тъжен.

И че сълзите му понякога сбъдват желания.

Не се плашѝ. Трудно е да ме видиш. Даже почти невъзможно. Аз съм тук, но в същото време не съм. Жив съм, но по крайниците ми вече пълзи трупното разложение. Дишам, но гърлото ми е пълно с кръв и сълзи. Аз съм този, който седи нощно време под прозореца ти. Нищо, че живееш на последния етаж. Вятърът ми е приятел и ме носи на раменете си от време на време. Не съм му в тежест — оказа се, че като махнеш от човек любовта и желанието да живее, веднага става лек като перце.

Понякога обичам да си говоря с живи хора като теб. Харесва ми как дъхът ми роши косите им, както някога разпиляваше по възглавницата косата на едно момиче. Приятно е да видиш как думите ти, макар и понякога неразбрани, всъщност достигат до съзнанията им, а не преминават през правото им черво, за да потънат безвъзвратно в канализацията на човешката омраза.

Понякога им подарявам по една мечта. Когато разбрах, че моите блянове са на път да умрат, ги откъснах внимателно от душата си и ги посадих в една малка саксийка — почти като играчка на вид. Но там им е добре. Те и без това никога не са били кой знае колко големи. Никога не съм си мечтал да стана следващия милионер, който ще започне да се държи като бог. Моите мечти бяха малки. Исках да обичам и да бъда обичан.

Смешно, нали? Виждам усмивката по устните ти. И това от време на време се случва — да накарам някого да се смее. Защото нали уж смехът е една от най-приятните свободи на този свят? Навремето, когато бях жив, разсмивах всички. Сега най-много да ги накарам да плачат заедно с мен.

Затова вместо смях им подарявам мечти. Те са малки, наистина. Но за сметка на това са истински. Някога имаше една жена, която ми каза „Ти си последният истински мечтател на този свят“. Жената я няма вече. Отдавна се ожени за поредния мухльо, народи му куп деца и прекарва цял ден в самосъзерцание в огледалото, радвайки се на собственото си измислено щастие. Мечтите, които й бях подарил, увяхнаха. Тя просто не знаеше как да се грижи за тях. Малцина знаят.

По едно време бях успял да открия щастието. Чувствах се като алхимик. Защото чистото щастие е мираж, също като философския камък. Колкото и внимателно да редиш рецептите, винаги ще се намери някой или нещо, което да хвърли лъжицата катран в глиненото гърне на душата ти. Но аз го открих. И внимателно го пазех. Но и там не мина без катран. Сега в душата ми цъфтят единствено магарешки бодили.