Сибин Майналовски - Змии в стените

Няма значение. Да пием за любовта, която погубихте!

Той въздъхна, изтри сълзите си и си наля нова чаша.

Тази вечер мисля да напиша последния си разказ. Честно, не ми се пише повече. Омръзна ми да бъда литературната кучка на цялата четяща и критикуваща пасмина. Не искам повече да прекарвам живота си в създаване на творби, които биват зачевани с болка и страдание върху белия лист, само и само за да излязат от печатницата и да попаднат в безмилостните лапи с на шепа пъпчиви тийнейджъри, които не биха разпознали истинската магия дори лично Негово Величество Толкин да им я поднесе на митрилова тепсия. Нямам намерение да създавам фантастични герои, обречени да потънат в сивия бълвоч на създаваното от така наречените ми „колеги“ ежедневие.

Днес ще напиша хорър разказ. Такъв, какъвто не съм писал от години насам.

Колко от вас знаят, че навремето бях автор на истории на ужасите? Двама? Петима? Някой друг, освен хората до мен, които ме подкрепяха в добро и лошо, предпазваха ме да не загубя разсъдъка си, след като целият ми живот се сгромолясваше за пореден (но, за съжаление, не и последен) път?

Да, знам — няма такива. Всички свикнахте да пиша онази сладникава помия, наречена „фентъзи“. Всъщност дори ме окуражавахте да го правя. Опитвах се да избягам от това клише, което ми бяхте насадили в продължение на дълги години — пишех за кръв, разбити сърца и малоумни провинциални сервитьорки, обзети от непреодолим сърбеж в органа, който в недозрелите им представи отговаря за емоции… Безсмислено — колкото и силен да бе разказът, всички искахте мечове, магии и, ако е възможно, доброто и жените да побеждават в края на цялата история. Напразно ви убеждавах в интервюта и лични разговори, че по този начин ме превръщате в един Пол Шелдън 54и че доброто никога не побеждава. Победители са парите, външният вид и сърбежът. Сърбежът винаги надцаква романтиката, чувствата и милиардите изречени думи, носещи любов, привързаност и безкористност.

Но вие искахте ширпотреба. Зинали с ненаситните си усти, закърмени с порнография от рода на „Хари Потър“ и „Колелото на времето“, обсаждахте всеки един мой разказ, който имаше поне частичка правдивост, убивахте го с камъни, изтръгнати от градинката на собственото ви скудоумие и ревяхте като разгонени нерези „Още фентъзи! Още фентъзи!“. Някои от вас наистина оцениха скритото между редовете послание. Други, за жалост — не.

Ето защо тази вечер ще напиша хорър разказ.

Първото нещо, което излезе изпод перото ми (всъщност, кого лъжа — изпод химикалката за 30 цента, купена от „7/11“ 55), беше хорър. Надали си го спомняте. Тогава за пръв път разбрах, че имам дарба. Знам, че звучи нескромно, но в конкретния случай това си е живата истина.

Написах нещото, когато бях на двадесет и няколко години. Тогава рискувах образованието си, за да обгрижвам две години по-голяма от мен девойка, в която бях лудо влюбен. Тя ме лъга шест години, че ще зареже съпруга си, за когото се бе омъжила, за да избяга от баща си — военен, доказващ, че всички армейски вицове на практика са правдиви на хиляда и сто процента. Когато разбрах, че съм зарязал бъдещето си заради една никаквица, се прибрах в квартирата след тежък запой, разпечатах чисто нова бутилка коняк и заседнах зад листите хартия. Да, сега на вас, новото поколение, това ще се стори архаично, но тогава все още нямаше компютри.

Разказът на практика се пишеше сам. Химикалът летеше по тетрадката, думите се строяваха в две редици, козируваха и изпълняваха всяка една моя мисъл… А усещането… о, боже, усещането за свобода, което ме изпълваше, докато описвах как измамната кучка, мъжът й и детето й отчаяно се борят с психопата с брадвата, който методично ги кълцаше на фини заготовки за пържени кюфтенца… неописуемо!

Два дни, след като написах разказа, случайно прочетох в местния вестник сърцераздирателната история как малчуган от крайните квартали изведнъж превъртял, напазарувал брадва от близкия хипермаркет и с усмивка на уста насякъл мама и тате на дребни късчета, след което интелигентно се саморазфасовал с няколко умели удара в крайниците, торса и, за финал — в главата.

Съвпадение, помислих си аз и смело и безотговорно се впуснах в обятията на поредната никаквица. Когато и тя ме заряза, женейки се за най-колосалния селяндур във всички околни щати, отново седнах да пиша. Все още гледах на това като хоби и/или средство за изпускане на парата. Въпреки всичко обаче не може да се каже, че бях кой знае колко изненадан, когато след седмица събитията от разказа ми се превърнаха в напълно реални новини. Чак до последния детайл. Дори първият удар с бръснача, отскочил от вкоравената му, с години непрана дънкова шуба, бе попаднал в горния джоб на нещото. Точно както го бях описал.