Сибин Майналовски - Змии в стените

Трябваше да се опита да поспи.

Няма скарабеи. Няма скарабеи. Няма скарабеи.

Пое си дълбоко дъх, стисна очи и внимателно отпусна бузата си върху възглавницата.

Нищо.

Мускулите на врата й, които допреди малко бяха сплетени в обтегнат, искрящ от напрежение възел, се отпуснаха с облекчение. Ама че си глупава , упрекна се тя безмълвно и тихичко се изкиска. Скарабеи! Голяма си патка…

Звукът от разкъсване на плат бе едва доловим, но ушите на Криси моментално заглъхнаха, също както онзи път, когато бяха с мама на пикник и върху онова дърво недалеч от тях бе паднал гръм. Паниката, която уж си бе отишла, без да си вземе довиждане, отново се разтече по нервите й като вряща лава.

Тя отвори очи.

Крачето на скарабея стърчеше на по-малко от педя от носа й.

Докато го наблюдаваше ужасено, от миниатюрната дупчица се показа и второ краче.

Опитва се да се измъкне.

Възглавницата вече се бунтуваше под бузата й като морска вода в особено бурен ден. Шушненето и проскърцването вече бяха прекалено отчетливи, за да може да се преструва, че не съществуват. Тя затвори очи, за да скрие от погледа си гледката на провиращите се през дупката крачета. Голяма грешка: в мислите й нахлу образ, толкова ярък и истински, че за малко не припадна от страх: безконечната орда скарабеи най-накрая успяват да се измъкнат от плена на възглавницата и погребват тялото й под смолисточерния си плащ… тя се опитва да пищи, но десетина буболечки на секундата се шмугват в устата й и започват лакомо да дъвчат езика й… лявата й ръка посяга към копчето на нощната лампа, но веднага се свлича безпомощно върху одеялото, понеже една част от бръмбарите прегризват мускулите и сухожилията й… насекомите полазват и онази специална част между краката й (мама веднъж я бе хванала в крачка, докато я попипва, и я бе ошамарила жестоко), като за момент я карат да изпадне в странен, непознат за нея досега екстаз… но след това болката от безмилостно дъвчещите челюсти, проправящи си път сред плътта й, я кара да обезумее…

Пикочният й мехур най-накрая се предаде и по бедрата й потече топла струя урина. Усещаше как писъкът напира в гърдите й, като единственото, което му пречеше да залее всичко наоколо от тук до Кънектикът, бяха собствените й отчаяни опити да си поеме въздух.

Преди да успее да се пребори с гласните си струни, почувства как някой я милва по бузата.

Ръката беше кокалеста, леко слузеста и миришеше на риба и развалени яйца, но въпреки всичко докосването й бе успокояващо. Нежно. И някак познато.

Шумоленето от крачетата на скарабеите спря.

Някак си съумя да отвори очи.

Първото нещо, което видя, бе идеално изпънатата върху възглавницата калъфка. Без дупки. И без провиращи се през плата буболечки.

Чак след няколко безкрайно дълги секунди забеляза човека, седнал на ръба на леглото й.

Е, така де, човек беше силно казано… Беше Рик — същият, дето се бе самоубил преди месец и нещо, когато мама го бе изгонила, понеже се бе хванала с онзи надут пуяк Робърт. Криси бе дочула момичетата в училище да си шушукат в междучасията, че Рик се бе хвърлил в едно от дълбоките места на река Пенобскот, без да остави предсмъртно писмо или нещо от този род. Бяха успели да открият тялото му едва след седмица. Според клюките тялото било погребано в затворен гроб, щателно запечатан, но това не попречило на свещеника и тримата гробари, които го заравяли, да си изповръщат червата и дълго време след това да споменават с половин уста за некрасивата гледка, която представлявал Рик Морган по време на последното си земно пътуване.

Слуховете явно бяха верни, защото нещото до леглото й бе, меко казано, нелицеприятно. Подпухналата плът, която се свличаше безразборно от прогнилия му скелет, гъмжеше от личинки, червеи и прочие гадости, едното му око бе изпаднало от орбитата си и се люлееше, увиснало на очния нерв, по черепа му личаха следи от зъби, вероятно от плъховете в канализацията, които бяха опитали да закусят с него, преди спасителите да издирят тялото му…

Най-странното обаче беше, че покритите му с тиня и кал остатъци от зъби, надничащи иззад разкапващите му се устни, се опитваха да се усмихнат.

А още по-странно бе, че тя усети как му се усмихва в отговор.

Здравей, Рик. Липсваше ми.

И ти на мен, малката , изплува гласът му в главата й. Извинявай за това, но просто съм объркал стаите. Бях тръгнал към стаята на майка ти.

Подминал си я — точно до стълбите е , засмя се Криси, притиснала буза до ръката му.