Сибин Майналовски - Змии в стените

Честно казано, не помня как съм си тръгнал от къщата на Льофевр. Не помня и как съм стигнал до „Червената къща“. Освестих се чак от плесниците и виковете на останалите в кръчмата — явно съм се довлякъл дотам, изпил съм три чаши бърбън една след друга на екс и съм се сринал в безпаметство на земята. Станах, отръсках праха от дрехите си и се прибрах у дома. Там седнах и написах това, което четете в момента. Искрено се надявам да не сметнете всичко за шега или за несвързани старчески брътвежи. Не искам да търся сензация или нещо от този род. Напротив — ще допиша последния ред, ще сложа ръкописа в плик, ще го запечатам и ще го пусна в пощенската кутия, след което ще изляза на Трансканадската магистрала и ще се помъча да хвана стоп. Поне до Томпсън. Ако имам късмет — и до Ванкувър 50.

Пликът, адресиран до Кралската Полиция, лежи на масата и се взира укорително в мен.

Съжалявам, но не виждам какво друго мога да направя. За съжаление, открих, че не съм герой като тези от любимите ми сериали. Те вероятно биха могли да унищожат чудовището. Аз обаче не съм способен на това.

А в случай че полицията не приеме думите ми на сериозно или просто този ръкопис попадне не в тези ръце, за които е предназначен, ми се иска да предупредя и вас.

В никакъв, ама никакъв случай не припарвайте дори в близост до Гъл Лейк или „Битс О’Хевън“.

Там все още броди изнурен мъж, чиято жена има убийствен сексуален апетит.

— Бен, няма ли най-накрая да дойдеш да украсим елхата? Къде се мотаеш още? Господи, това дете ще ме побърка…

Хуанита спря в средата на къщата, избърса потта от челото си и за пореден път се примоли на всички богове — езически, православни, католически и прочие — за които можеше да се сети. Денят обещаваше да бъде един от най-отвратителните в живота й — почистването бе зациклило, защото прахосмукачката гръмна още сутринта, а гламавият й братовчед Марсело вече шести час не идваше, за да я оправи; котката на стопанката бе избягала в неизвестна посока, когато отвориха прозорците, за да изтупат на ръка част от чергите, и сега Хесус и Антонио я търсеха из цял Лас Агуилас 51; майка й бе звъннала от село, за да реве, че баща й май имал любовница и сега само се правел, че ходи по командировки, а всъщност изневерявал с пълна сила и по всички познати на Кама Сутра начини; от болницата, където наместваха ченето на брат й, всеизвестен в цял Мадрид футболен хулиган, бяха казали, че имат съмнение за сътресение на мозъка, което означаваше поне още стотина кинта към сметката, непокрита от здравните осигуровки…

А на всичкото отгоре и малкият келеш — детето на работодателката й, което според заръките трябваше „да изпита радостта от украсата на коледната елха, защото това ще е един от най-скъпите спомени в живота му“ — се беше затикало някъде и не искаше да излезе. А до Коледа оставаха по-малко от шест часа.

— В името на Пресветата Дева, Бен, ела тук! Не се ли вълнуваш — това ще е първата Коледа в новия ви дом? Слез долу, niño 52, иначе Papa? Noel… м-м-м… Дядо Коледа няма да ти донесе подарък…

Хлапето обаче явно бе решило днес да изкара цялата лошотия, на която бе способно, и упорито отказваше да се появи. Хуанита изреди наум всички ругатни, които майка й си мислеше, че не знае, и реши да се съсредоточи върху чистенето и останалите домакински работи. А ако госпожата се появеше и направеше проблем за неукрасената елха… ами пък да си беше възпитала детето по-добре. В крайна сметка не беше Диего де Алкала 53, та да има чудотворно влияние върху непослушни дечурлига, така де…

Когато Хуанита си тръгна, Бен излезе от дрешника, където се бе крил през цялото време, и се запъти към кухнята. Играта на криеница беше забавна, спор няма… но как се огладняваше от нея само! Дано Хуанита и другите, които й помагаха, да се бе сетила да зареди хладилника, иначе доста щеше да го закъса. Майка му и баща му трябваше да пристигнат едва утре вечер и по стар техен обичай не му бяха оставили и пукната стотинка. „На децата не им се полагат джобни, когато за тях се грижат от сутрин до здрач“, постоянно повтаряше баща му. „Когато всичко ти е осигурено, ако имаш пари, ги харчиш за глупости“, включваше се тук майка му. Честно, беше научил репертоара им наизуст. Понякога си мислеше, че ако някой запише компактдиск с репликите им и му го пуска през точно определени интервали от време, сигурно изобщо няма да забележи разликата. Или пък липсата им. Двамата му родители бяха скарани от над пет години, което бе малко повече от половината от целия му живот. Беше свикнал и на лошите им настроения, и на кавгите, и на мълчанието, което понякога заливаше къщите, в които живееха, като кален порой, изтъкан от омраза.