Сибин Майналовски - Змии в стените

Миналата вечер обаче късметът ми се усмихна. Тъкмо се чудех дали да не рискувам и да опитам така наречения „специалитет на заведението“ — бъркани яйца с бекон, гъби и „тайната подправка на Мама Жаклин“ — когато вратата на крайпътното заведение се отвори рязко и дърводелецът на Гъл Лейк влезе, олюлявайки се, вътре. Отначало едва го разпознах, понеже приликата му с някой от ходещите трупове във филмите на Ромеро 44и Карпентър 45се бе увеличила неимоверно за времето, през което го бе хванала липсата. Надали имаше повече от 50 кила, очите му бяха още по-хлътнали навътре в черепа, което при оскъдната светлина в кръчмата си бе направо зловещо, а коженото му яке се вееше върху скелетоподобния му торс като знамето пред кметството в по-ветровит ден. Нахлупих кепето над очите си, небрежно повдигнах яката на шлифера и започнах да се моля да не ме разпознае. Неочакваната ми поява тук щеше да предизвика доста въпроси, а като го гледах в какво състояние е, надали щеше да е настроен изслушващо и разумно.

За мое щастие не ме позна, въпреки че погледът му обходи почти цялата кръчма. Очевидно не се интересуваше от дъртаци като мен, понеже се заглеждаше повече в посетителите, които бяха на видима възраст между 25 и 40 години. Такива тази вечер се намираха в изобилие — по всяка вероятност дървосекачи-волнонаемници, които обикаляха насам-натам в търсене на работа, понеже бяха прекалено грубовати за шофьори на камиони, а и паркингът пред „Битс О’Хевън“ бе почти празен. Брад ги огледа внимателно, докато не си хареса един от тях — мускулест русоляв мъжага с карирана риза, чиито ръкави бяха небрежно навити така, че да предоставят възможно най-красноречива гледка върху мощните му предмишници. Беше се затикал като мен в едно от най-отдалечените от врявата сепарета и обръщаше с лекота халба след халба. Брад се запъти решително към него, потупа го по рамото и след като размениха две-три приказки, седна до непознатия и махна на бармана за още две бири. И да исках, нямаше как да чуя за какво си говорят, понеже шумотевицата бе неописуема, но нямаше нужда — кристално ясно успях да видя как дърводелецът пуска скришом някаква таблетка в чашата на новия си познайник. Ако до него седеше жена, щях да се закълна, че това е „руфи“ 46, но сега бях объркан: Брад никога не бе проявявал хомосексуални наклонности — защо тепърва ще изявява щения към непознати дървари?

Оказа се, че съм бил прав в предположенията си, понеже не мина кой знае колко време и русокосият здравеняк започна да се олюлява, а погледът му стана пуст и отвеян. Брад услужливо му помогна да стане и двамата заедно се заклатушкаха към изхода. Никой от посетителите не им обърна внимание. Абсолютно нормална гледка — човекът не преценил колко точно пиене може да носи и сега добър приятел му помага да си замъкне задника до дома или до мотела, в който бе отседнал.

Оставих недопитата бира и, раздиран от твърде противоречиви чувства, ги последвах. От една страна си умирах от любопитство и желание да се правя на Фил Марлоу 47, но от друга си нямах ни най-малка представа какво, по дяволите, щях да мънкам, ако Брад се обърнеше и ме видеше как се промъквам като бит помияр след тях.

Слава богу, че късметът ми очевидно тази вечер бе решил да се раздава без задръжки. Льофевр бе прекалено зает да насочва дрогирания дървар в правилната посока и да внимава да не го отърве в някоя канавка, понеже не погледна назад нито веднъж. Предположих, че не му е за пръв път, защото самоувереността, с която смело крачеше напред, без да се притеснява дали някой не го е проследил, бе плашеща.

Когато стигнахме пред къщата на Брад, побързах да се скрия зад живия плет на съседите му. Напразно, както се оказа, тъй като дърводелецът явно наскоро бе опериран от параноя — с добре отработено движение прехвърли тежестта на надрусания си спътник в лявата си ръка, с дясната бръкна в джоба си, извади връзка ключове, отключи, натика мъжагата вътре и затръшна вратата зад себе си. Напрегнах слух, но не чух звука от изщракването на ключалка или резе от вътрешната страна. Поколебах се накратко, но изкушението бе твърде голямо, за да мога да се съпротивлявам. На прибежки се приближих до верандата и зачаках. Нямах представа какво точно ще се случи и какво щяха да доловят ушите ми. Въображението ми рисуваше картини, изпълнени с писъци, молби, отчаян рев и звуци от моторна резачка, кълцане с брадви и прочие не твърде лицеприятни сцени, сякаш извадени директно от снощния епизод на „Декстър“ 48.