Сибин Майналовски - Змии в стените

Когато започнаха мистериозните изчезвания, напълно в реда на нещата бе никой да не се сети за Брад и благоверната му. Редовните посетители на „Червената къща“, естествено, не пропускаха вечер, без да се отдадат на разгорещени спорове кой от всички близо 900 жители на градчето ни е виновен за това. Беше ясно, че е един от нас — в онова модерно заведение, наречено гръмко „Битс О’Хевън“ 40, разположено току до Трансканадската магистрала, не стъпваха други, освен шофьори на камиони и заблудени стопаджии… а в крайна сметка, именно те и изчезваха. Шефчетата от големия град, които напъплиха Гъл Лейк като гъгрици овесена каша, явно също бяха стигнали до този извод, понеже месец и горница разпитваха всички, дори дъртите пръдльовци като мен, с упоритостта на кутре, отчаяно помпащо крака на стопанката си, въпреки че знае, че от тази любов едва ли ще излезе нещо положително. Както и можеше да се предположи, не успяха да открият нищо — както се изрази мадам Буало, „тия и на любовника на жена си щяха да избършат оная работа и да му налеят чаша бира, без дори да заподозрат, че им слагат рога“. Изнизаха се като попарени и, за да останат все пак с чувството, че са свършили нещо полезно, ни предупредиха да бъдем внимателни, да се оглеждаме наоколо за каквото и да било подозрително и в мига, в който го забележим, да се юрнем към телефона и да ги повикаме. Кимахме усърдно, усмихвахме се така, че после две седмици ни боляха челюстите, и приветливо им махахме за довиждане. Какво друго можеше да направим — да им заявим в очите, че са некадърници ли? О, не, благодаря. При куките от големия град подобни приказки не вървят. Нашият Марсел се бе наслушал сигурно на хиляди неща от този род, откак се бе заселил в местното полицейско управление. Да кажа, че хич не го бе еня, би било недостатъчно — нашият Марсел бе издигнал непукизма в култ. Големците обаче със сигурност щяха да се засегнат.

След месец-два хората от Гъл Лейк спряха да обръщат внимание дори на новините, по които през ден журналистите дуднеха за поредния потънал вдън земя, забелязан за последно в „Битс О’Хевън“. А и защо да се тревожеха? Досега нямаше случай някой да изчезне от „Червената къща“. Плюс това всички липсващи бяха непознати — просто шепа преминаващи туристи или загубеняци, които нямаха работа в тихия ни, прашасал от скука град.

Мен обаче не спираше да ме човърка. Откак жена ми бе починала, единственото ми развлечение бяха сериалите по телевизията — „От местопрестъплението“ (ръцете му да изсъхнат на тоя, който дръпна шалтера на „Маями“ и „Ню Йорк“ дано!), „Криминални досиета“, „Кости“ и така нататък — все от този род. Криминалетата, така да се каже, ми бяха влезли под кожата. Имаше моменти, в които си въобразявах, че съм супердетектив от рода на Хорейшо 41или д-р Спенсър Рийд 42, та с едно помръдване на веждата бих могъл да разкрия кой написа нецензурната дума на оградата на кметството или кой е свалячът, който забремени голямата щерка на вдовицата Сент-Клер. Старческа изкуфялост, ще кажете вие… и ще сгрешите. Паметта ми може да не е като едно време, но досега съм нямал случай, в който да се чудя накъде съм тръгнал, къде живея или как се казвам.

Няма да ви лъжа, че прозрението ме озари изневиделица. Знам, че умирате да прочетете как една сутрин съм се събудил, почесал съм се по лявата топка и ненадейно истината се е стоварила върху мен като тиган върху главата на прибиращо се по ранни зори у дома пиянде. Нищо подобно. Винаги съм бил човек, който си пада по постепенните разсъждения, наблюдения и анализи. Така бе и в конкретния случай. Първо си спомних как някой бе споменал, че май засякъл Брад Льофевр да излиза крадешком от „Битс О’Хевън“. Което бе повече от странно, имайки предвид, че не му бяхме виждали очите в „Червената къща“ повече от месец. След това се сетих, че семейството не се бе вясвало и в магазина — иначе все щях да ги забележа, тъй като прекарвах доста голяма част от времето си на пейката пред него, мъчейки се да победя на шах Вехтия Стю. Започнах да подпитвам този и онзи и се оказа, че почти няма човек в целия град, който да знае къде и защо са се покрили Полин и Брад. Така съмнението полека-лека се загнезди в мислите ми. Нямаше обаче как да споделя подозренията си, тъй като надали някой (освен може би Стю) щеше да ми повярва. Трябваше ми някакво подобие на доказателство.

Изрових от килера едно кепе и стар като света шлифер, който не бях носил от времената, когато киноактьорчето се разпореждаше в Белия дом при комшиите 43, и почнах два-три пъти седмично да се навъртам около „Битс О’Хевън“. Чат-пат дори влизах вътре, забивах се в едно от най-закътаните сепарета и зяла вечер кърках безбожно скъпата и отвратително топла бира, която барманът ми наливаше с изражение, сякаш ми прави върховна услуга. Един дявол знае на какво количество пияни тираджии, проститутки и дървосекачи се нагледах… но Брад Льофевр не се появи нито веднъж в цялата картинка.