Сибин Майналовски - Змии в стените

С други думи, бях подготвен за всичко друго, но не и за това, което последва. От един от прозорците на втория етаж (очевидно там бе спалнята на младоженците) се разнесоха недвусмислени пъшкания, охкания и стенания като в някой от филмите, които често засичах посред нощ по телевизията, украсени с голяма и сочна червена точка, предупреждаваща „18+!!!“. Аха! Елементарно, драги ми Уотсън, обади се вечно дремещият в мислите ми Шерлок Холмс. Младата женица на мосю Брад е решила да внесе пикантерийка в семейното ложе и затова кара съпруга си да издирва непознати (за да не берат срама, гледайки съгражданите си в очите на следващия ден) и да ги води посред нощ у дома за тройки и други извращения.

Всичко е страхотно, драги ми Холмс, но великолепната Ви теория не обяснява къде изчезват след това сексуално използваните жертви, възразих аз мислено. Пред очите ми заплува весела картинка: великият детектив замислено се чеше по главата, дъвчейки мундщука на лулата си. Не можех да го упрекна — и на мен ми се искаше да направя същото, понеже, меко казано, бях озадачен.

А, съдейки по звуците, които продължаваха да скандализират неколцината сови, накацали по клоните на дърветата пред къщата на Льофевр, оргията над мен набираше доста сериозна скорост. Към виковете на дървосекача се присъедини и тежкото дишане на Брад (познаваше се от километри заради хриповете, които изскачаха на бял свят винаги щом се развълнуваше). Двамата полови атлети извиваха гласове в такъв перфектен дует, че всяка музикална душа би пуснала сълза при вида на хармонията между тях.

Изведнъж ми хрумна какво не бе наред в цялата тази порнография. Полин, която очевидно бе онождана по начини, които не биха се присънили и на илюстраторите на „Кама Сутра“, не бе изохкала нито веднъж. Не че помнех много-много от въпросните среднощни филми, но едно ми се бе набило в главата: ако си жена и два челика порят вътрешностите ти с темпото на средностатистическа сенокосачка, все трябва от време на време да покажеш, че ти е приятно, поне с леко изпъшкване. Младата жена обаче или се владееше перфектно, или и двамата й любовници не вършеха кой знае колко задоволителна (по нейните мерки) работа…

Реших, че само със слушане няма да стане. Сега сигурно ви изглеждам като дърт развратник, но, повярвайте ми, в цялата работа нямаше и капчица сексапил или еротика, за да кажете, че съм хукнал да шпионирам само за да имам материал за мокри сънища на следващата вечер. Напротив — беше гнусно. Никога не съм си падал по тройки, групов секс или тем подобни, не съм и воайорствал… просто трябваше да видя със собствените си очи какво, по дяволите, се вихри на втория етаж.

Бутнах дръжката на входната врата съвсем леко. Искрено се надявах, че все пак Брад е заключил, без да го чуя — тогава щях да имам перфектното извинение да се врътна, да се завлека до „Червената къща“, да изпия халба леденостудена бира и да подметна на градските клюкарки, че съм успял да разгадая мистерията на изчезванията от „Битс О’Хевън“, след което да ги оставя да се чудят и да ме разпитват до късна доба, без да им кажа нищо повече.

Не беше заключено.

Колкото се може по-безшумно се заизкачвах по стълбите, водещи към горния етаж, като мислено стисках палци някой от проклетите ми стари кокали да не изпука предателски в най-неподходящото време и да развали цялата конспирация. Успях да стигна без особени премеждия до открехнатата врата на спалнята на младото семейство. Избърсах потта от челото си и се заканих, че утре първата ми работа ще бъде да си купя билет от лотарията, а после да отида на църква. Късметът ми явно бе в серия.

Когато надникнах през пролуката и видях онова, което ставаше в стаята, изведнъж спрях да мисля за лотарийни билети, бири, църкви и въобще за каквото и да било. Сякаш някой изведнъж улови целулоидната филмова лента, която сетивата прожектираха услужливо пред очите ми, и рязко я разкъса, оставяйки ослепително бялата мъртвешка светлина от прожекционния апарат болезнено да танцува върху очните ми нерви. Не знам как успях да запазя разсъдъка си сравнително невредим. Очевидно в старата поговорка — че господ пази децата, пияниците и дъртите пръдльовци — все пак имаше нещо вярно.

Първата ми работа, щом надзърнах в спалнята, бе да потърся с поглед леглото. Легло обаче нямаше. Дори и да имаше, съмнявам се, че щеше да е способно да издържи тежестта на мадам Полин Льофевр.

Или по-точно, на онова, в което се бе превърнала.