Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

„Ако някога го направиш отново, ще те напусна“ — каза му след първия път и беше дяволски сериозна, господи, изобщо не се шегуваше. Отлично знаеше как би трябвало да постъпи в подобна ситуация. Момчетата бяха само на осем месеца. Пери плака. Тя плака. Той обеща. Закле се в живота на децата си. Бе съкрушен. Купи ѝ първото бижу, което тя никога нямаше да сложи.

Една седмица след втория рожден ден на близнаците се случи отново. По-зле от първия път. Тя бе съсипана. С брака им беше свършено. Тя щеше да го напусне. В това нямаше никакво съмнение. Но същата нощ и двете момчета се събудиха с ужасна кашлица. Оказа се круп. На следващия ден състоянието на Джош се влоши до такава степен, че личният лекар извика линейка. Джош прекара три дни в интензивното отделение. Бледолилавите синини по левия хълбок на Селест изглеждаха смехотворно маловажни, когато един от лекарите застана пред нея и деликатно каза: „Смятаме, че трябва да го интубираме“.

Единственото ѝ желание бе Джош да се оправи. И той наистина се оправи. Седна в леглото си и започна да настоява за „Уигълс“ [5] Детска телевизионна поредица. — Б. пр. и за брат си с все още дрезгав глас заради онази ужасна тръба. Двамата с Пери бяха в еуфория от облекчение. Няколко дни по-късно прибраха Джош от болницата у дома, Пери замина за Хонконг и моментът за драматични действия просто отмина.

А неопровержимият факт, който лежеше в основата на нейната нерешителност, бе следният: тя обичаше Пери. Все още бе влюбена в него. Все още си падаше по него. Той я правеше щастлива и я разсмиваше. Тя все още обичаше да си говори с него, да гледа телевизия с него, да лежи в леглото с него в студени дъждовни сутрини. Тя все още го желаеше.

Но всеки път, когато не си тръгваше, тя му даваше безмълвно разрешение да го направи отново. Знаеше го. Тя бе образована жена с възможности за избор, имаше къде да отиде, имаше семейство и приятели, които да я подкрепят, адвокати, които да я представляват. Можеше да се върне на работа и да се издържа сама. Не се страхуваше, че той ще я убие, ако се опиташе да го напусне. Не се страхуваше, че той може да ѝ отнеме децата.

Една от училищните майки — Габриел, често си бъбреше със Селест на детската площадка, докато синът ѝ си играеше на нинджи с близнаците. „Утре започвам нова диета бе казала тя на Селест предишния ден. — Вероятно няма да успея да я спазя, а после ще се ненавиждам.“ Огледа Селест от глава до пети и каза: „Ти нямаш представа за какво говоря, нали, кльощавелке?“. Всъщност имам представа, помисли си Селест. Отлично знам за какво говориш.

Тя притисна с длан болезненото място над лакътя си и с мъка преглътна желанието да се разплаче. Утре нямаше да може да облече онази рокля без ръкави.

— Не знам защо… — Тя замълча. Не знам защо не те напускам. Не знам с какво съм заслужила това. Не знам защо го правиш, защо го правим, защо това продължава да се случва.

— Селест — дрезгаво каза той и тя видя как гневът и жестокостта му се уталожиха. DVD плейърът продължаваше да работи. Пери взе дистанционното и изключи телевизора. — О, боже! Толкова съжалявам. — Лицето му излъчваше дълбоко разкаяние.

Всичко приключи. Нямаше да има други наказания относно партито. Всъщност точно обратното. Той щеше да бъде нежен и грижовен. През следващите няколко дни до заминаването му Селест щеше да бъде най-обичаната жена на света. Част от нея щеше да се наслаждава на онова трепетно, сълзливо, удовлетворяващо усещане за справедливост след нанесена обида.

Тя отпусна ръцете си до тялото.

Можеше да бъде и много по-зле. Той рядко удряше лицето ѝ. Никога не се бе стигало до счупени крайници или шевове. Синините ѝ винаги можеха да бъдат прикрити с поло яка или дълги ръкави, или панталон. Той не би посегнал и с пръст на децата. Всичко се случваше далеч от очите на момчетата. Можеше да е по-зле. О, можеше да е много по-зле. Беше чела статии за жертви на истинско домашно насилие. Онова бе ужасно. И истинско. Това, което правеше Пери, не се броеше. Дреболия. И именно затова всичко изглеждаше още по-унизително, защото бе толкова… глупаво. Толкова детинско и банално.

Той не ѝ изневеряваше. Не играеше комар. Не пиеше прекалено. Не я пренебрегваше — така както баща ѝ бе пренебрегвал майка ѝ. Това би било най-лошото. Да си пренебрегван. Да се чувстваш невидим.

Гневът на Пери беше болест. Психична болест. Тя виждаше как яростта го обземаше внезапно и как той се съпротивляваше с всички сили. В разгара на пристъпа очите му ставаха червени и изцъклени, сякаш бе дрогиран. Нещата, които говореше, звучаха безсмислено. Това не беше той. Гневът му не бе част от него. Щеше ли да го напусне, ако имаше мозъчен тумор, който засегне неговата индивидуалност? Не, разбира се.