Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Селест подрани за прибирането на децата от училище. Копнееше за стегнатите телца на близнаците си и за онзи твърде кратък момент, когато ръчичките им се увиваха — задушаващо, собственически — около врата ѝ и тя целуваше горещите им, твърди, ухайни главици, преди да се откъснат от нея и да хукнат нанякъде. Но знаеше, че най-вероятно щеше да им се разкрещи след по-малко от петнайсет минути. Щяха да са уморени и подивели. Предишния ден не успя да ги склони да си легнат до девет вечерта. Твърде късно. „Просто лягайте и заспивайте!“ — извика накрая. Никога не успяваше да ги накара да легнат навреме, с изключение на дните, когато Пери си беше у дома. Близнаците слушаха Пери.

Той беше добър баща. И добър съпруг. През по-голямата част от времето.

„Имат нужда от режим за лягане“ — бе казал брат ѝ днес по телефона от Окланд, а Селест отвърна: „О, каква революционна идея! Никога не бих се сетила!“.

Ако родителите имаха деца, които заспиваха лесно, те решаваха, че това се дължи на родителските им умения, а не на късмет. Те следваха правилата и правилата даваха добър резултат. А щом при Селест не се получаваше, следователно тя не следваше правилата. И нямаше начин да им докаже обратното! Щяха да си умрат самодоволни.

— Здрасти, Селест.

Тя се сепна.

— Джейн! — Притисна длан към гърдите си. Отново се рееше в мислите си, както обикновено, и не беше чула стъпките. Дразнеше я това, че се стряскаше като идиот, когато някой се появеше пред нея.

— Съжалявам — каза Джейн. — Не исках да те плаша.

— Как мина денят ти? — попита Селест. — Успя ли да свършиш всичко?

Тя знаеше, че Джейн се издържа със счетоводна работа. Селест си я представяше седнала зад подредено бюро в малкия празен апартамент. (Не беше ходила у тях, но познаваше жилищния блок с фасада от обикновени червени тухли на улица „Бомонт“, долу до плажа, и си представяше семпъл интериор, като Джейн. Нищо претрупано. Никакви джунджурии.) Простотата на нейния живот изглеждаше толкова завладяваща. Само двамата — Джейн и Зиги. Едно симпатично (като оставим настрана необяснимия инцидент с Амабела, разбира се), кротко тъмнокосо дете. Никакви караници. Животът щеше да е спокоен и лесен.

— Свърших част от работата — каза Джейн. Движеше устните си едва забележимо, като мишка, докато дъвчеше дъвка. — Сутринта пих кафе с родителите ми, Маделин и Ед. И после денят просто мина.

— Денем времето лети — каза Селест, макар че нейният ден се бе влачил непоносимо бавно.

— Смяташ ли да се връщаш на работа сега, когато децата вече ходят на училище? — попита Джейн. — Какво си правила, преди да се родят близнаците?

— Бях адвокат — отвърна Селест. Бях друг човек.

— Ха! От мен също се очакваше да стана адвокат. — Имаше нещо тъжно и горчиво в гласа ѝ, което остана неразбрано за Селест.

Тръгнаха по затревената алея покрай бяла дъсчена къщичка, която изглеждаше като част от училищния двор.

— Не ми харесваше особено — каза Селест. Вярно ли беше това? Мразеше стреса покрай работата. Всеки ден закъсняваше. Но нима не обичаше определени аспекти от нея? Внимателното разплитане на правен казус. Като математика, но с думи. — Не можех да се върна към правото — продължи Селест. — Не и след раждането на момчетата. Понякога си мисля, че бих могла да преподавам. Да преподавам правни науки. Но не съм сигурна дали го искам наистина. — Беше изгубила хъса си за работа, така както бе изгубила желанието си да кара ски.

Джейн мълчеше. Вероятно си мислеше, че Селест е разглезена съпруга трофей.

— Аз съм късметлийка. Не ми се налага да работя. Пери е… ами… той е хедж фонд мениджър.

Ето че сега звучеше така, сякаш се фукаше, а всъщност искаше да изрази признателност. Разговорите с жени на тема работа често водеха до задънена улица. Ако Маделин беше там, щеше да каже: „Пери печели купища пари, така че Селест може да си живее на спокойствие, без да работи“. А после щеше да направи типичната за нея рязка промяна в изражението и да каже, че отглеждането на близнаци не е точно живот на спокойствие и че работата на Селест вероятно бе много по-напрегната от тази на Пери.

Пери харесваше Маделин. „Опърничава“, така я наричаше.

— Трябва да започна да правя някаква гимнастика, докато Зиги е на училище — каза Джейн. — Така съм се занемарила. Задъхвам се и по най-безобидния баир. Ужасно е. Тук всички изглеждат в отлична форма.

— Аз не съм. Изобщо не спортувам. Маделин непрекъснато ме увещава да ходя с нея във фитнес залата. Тя е луда по тези тренировки, но аз ненавиждам фитнес зали.