Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Момчетата ѝ бяха деца с попечителски фондове, но техните попечителски фондове нямаше да ги определят като хора и Селест бе непоколебима в решението си в живота на Макс и Джош да има период, в който те щяха да питат: „Желаете ли картофки с това?“.

Селест основа попечителски фонд на същата стойност и на името на Зиги.

„Няма нужда да го правиш — каза ѝ Джейн, когато Селест я уведоми за това, докато обядваха в едно кафене недалеч от апартамента на Селест. Изглеждаше потресена и ужасена. — Не искаме парите му. Така де, твоите пари.“

„Тези пари са на Зиги. Ако Пери знаеше, че Зиги е негов син, той би се отнасял с него по същия начин като с Макс и Джош — каза ѝ Селест. — Пери беше…“

И тогава замълча. Гърлото ѝ пресъхна. Как би могла да каже на Джейн, че Пери е бил щедър до безобразие и педантично справедлив? Съпругът ѝ бе справедлив човек винаги, с изключение на онези моменти, когато бе чудовищно несправедлив.

Но тогава Джейн се протегна през масата, хвана ръката ѝ и каза: „Знам“, сякаш наистина разбираше какъв е бил и какъв не е бил Пери.

Сузи стоеше зад катедрата. Днес изглеждаше добре. Беше използвала очната линия пестеливо, слава богу.

— Често пъти жертвите на домашно насилие изобщо не изглеждат така, както бихте очаквали да изглеждат — каза Сузи. — А историите им невинаги звучат черно-бяло, така както бихте очаквали да звучат.

Селест потърси с поглед своето приветливо лице в публиката от лекари в спешни отделения, медицински сестри в разпределителни центрове, лични лекари и психолози.

— Ето защо поканих днес тук тези двама прекрасни хора. Те щедро отделиха от времето си, за да споделят своите преживявания с вас. — Сузи вдигна ръка и посочи към Селест и седналия до нея мъж. Той притискаше с длан бедрото си и се опитваше да укроти нервното подскачане на крака си.

Мили боже, помисли си Селест и примигна, за да спре внезапно бликналите горещи сълзи. Той не е психотерапевт. Той е като мен. И на него му се е случило.

Тя го погледна, а той бързо ѝ се усмихна в отговор. Очите му се стрелкаха в различни посоки като на малка рибка.

— Селест? — каза Сузи.

Селест се изправи. Отново погледна към мъжа до себе си, после към Сузи, която кимна окуражително, и измина няколкото крачки до дървената катедра.

Потърси с поглед из публиката онази приветлива жена. Да. Ето я. Усмихваше се и едва забележимо кимаше.

Селест пое въздух.

Беше се съгласила да дойде тук днес като услуга към Сузи, но и защото искаше — разбира се — да даде своя малък принос и да се увери, че здравните специалисти знаят кога трябва да продължат да задават въпроси упорито и безотказно. Беше решила да им даде фактите, но да не излива душата си. Щеше да запази достойнството си. Щеше да запази частица от себе си непокътната.

Но сега внезапно изпита силно желание да сподели всичко, да разкаже грозната гола истина, да не крие нищо. Достойнството да върви по дяволите.

Искаше да даде на онзи скован от страх мъж в грозния пуловер смелостта да сподели собствената си гола и грозна истина. Искаше да му даде да разбере, че поне един човек от всички присъстващи тук разбира всички грешки, които той е направил по пътя: моментите, когато е отвръщал с удар на удара, когато е оставал, вместо да си тръгне, когато многократно ѝ е давал втори шанс, когато нарочно я е предизвиквал, когато е позволявал децата му да виждат неща, които не е трябвало да виждат. Искаше да му каже, че знае всички изкусни дребни лъжи, които си е повтарял години наред, защото тя самата ги бе повтаряла на себе си. Искаше да притисне дланите му между своите и да каже: „Разбирам те“.

Селест стисна здраво катедрата от двете страни и се наведе към микрофона. Имаше нещо толкова просто и същевременно толкова сложно, което тези хора трябваше да разберат.

— Това може да…

Тя замълча, обърна глава встрани от микрофона и се прокашля. Погледна към Сузи, която стоеше наблизо, затаила дъх с изражението на родител, чието дете за пръв път участва в представление пред публика; държеше ръцете си леко повдигнати, сякаш бе готова да хукне към сцената, за да ѝ се притече на помощ.

Селест отново се наведе към микрофона, но този път гласът ѝ прозвуча ясно и уверено:

— Това може да се случи на всеки.

Както винаги, изпитвам огромна признателност към всички прекрасни, талантливи хора в „Ейми Айнхорн Букс“ и специални благодарности на самата Ейми Айнхорн, както и на Лиз Стайн и Кейти Маккий.