Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Предишната седмица излязоха заедно на нещо като романтична среща — кино и вечеря. Всичко беше идеално, спокойно и приятно. Вече бяха толкова добри приятели след разговорите часове наред, докато Джейн работеше в „Блу Блус“. Но нищо не се случи. Дори не се докоснаха.

По всичко личеше, че Том и Джейн бяха предопределени за приятелство. Леко разочароващо, но не и трагично. Приятелствата можеха да продължат и цял живот. Статистиката бе по-оптимистична в сравнение с интимните връзки.

Тази сутрин бе получила съобщение от братовчеда на приятелката си, който питаше дали не иска да се видят за онова питие, което все отлагаха. Тя веднага отговори: Да, искам.

Двамата с Том се запътиха към пейката, на която имаше гравирана табелка с посвещение за ВИКТОР БЕРГ, който обичаше да се разхожда край тези скали. Онези, които обичаме, не си отиват, те всеки ден седят до нас. Джейн винаги се сещаше за Папи, който беше роден в същата година като Виктор.

— Как е Зиги? — попита Том, когато седнаха и извадиха сандвичите си.

— Добре е — отвърна Джейн и зарея поглед към ширналата се синева на морето. — Чувства се страхотно.

Зиги имаше нов приятел — едно момче, което тъкмо се бе завърнало в Австралия след двегодишен престой в Сингапур. Зиги и Лукас внезапно станаха неразделни. Родителите на Лукас, семейна двойка около четиресетте, бяха поканили Джейн и Зиги на вечеря. Крояха планове да сватосат Джейн с чичото на Лукас.

Том внезапно положи длан върху ръката на Джейн.

— Божичко!

— Какво? — попита тя.

Том се взираше в морето, сякаш бе видял нещо.

— Мисля, че получавам съобщение. — Той притисна пръст към слепоочието си. — Да! Да, получавам. От Виктор!

— Виктор?

— Виктор Берг, който обичаше да се разхожда край тези скали! — припряно поясни Том и почука с пръст по табелката. — Вик, пич, какво има?

— Божичко, ти си идиот! — изкиска се Джейн.

Том я погледна.

— Вик казва, че ако не побързам да целуна това момиче, значи, съм голям глупак.

— О! — ахна Джейн. Стомахът ѝ трепна от вълнение, сякаш бе спечелила награда. А досега се опитваше да се успокоява с малки лъжи. Божичко, ама разбира се, че беше разочарована от това затишие. Много, много разочарована. — Наистина ли? Това ли ти каза…

Но Том вече я целуваше; с едната ръка докосваше бузата ѝ, а с другата махна сандвича от скута ѝ, премести го на пейката до себе си и се оказа, че крехкото стръкче не било стъпкано в крайна сметка и че първите целувки невинаги се случваха на тъмно и невинаги се нуждаеха от алкохол, те можеше да се случат и посред бял ден, на открито, когато слънцето гали лицето ти и всичко наоколо ти е искрено, истинско, естествено, и слава богу, че не дъвчеше дъвка, защото щеше да се наложи да я глътне бързешката и да пропусне факта, че вкусът на Том е точно такъв, какъвто винаги си го бе представяла: на канела и на кафе, и на море.

— Мислех си, че сме обречени на приятелство — каза тя, когато спряха за миг да си поемат дъх.

Том приглади кичур коса зад ухото ѝ.

— Имам си достатъчно приятели.

Саманта:Е, значи, приключихме, така ли? Записахте ли всичко, което ви трябваше? Каква сага, а? Нещата отново са си както преди, с тази разлика, че сега всички родители сме ужасно мили помежду си. Голям смях.

Габриел:Отмениха пролетния бал. Оставаме си със сергиите за сладкиши. Точно каквото ми трябваше. От стрес покрай цялата тази работа съм качила пет кила.

Tea:Рената се мести в Лондон. С брака ѝ е свършено. На нейно място аз бих положила малко повече усилия, но аз съм си такава. Не мога иначе, просто винаги слагам децата си на първо място.

Харпър:Естествено, догодина ще посетим Рената в Лондон! Нека първо се адаптира, разбира се. Тя казва, че това може да отнеме известно време. Да, аз давам на Греъм втори шанс. Едно долнопробно девойче няма да ми провали брака. Спокойно. Той ще си плати. И не само със спуканите си ребра. Довечера всички отиваме да гледаме „Цар Лъв“.

Стю:Най-голямата мистерия е следната: защо това френско гълъбче не се опита да кацне и при мен?

Джонатан:Тя всъщност се опита да кацне и при мен, но нека това си остане между нас.

Госпожица Барнс:Нямам никаква представа какво се случи с петицията. Никой не я спомена повече след викторината. Всички очакваме с нетърпение новия срок и едно ново начало. Може да въведем специални часове за разрешаване на конфликтни ситуации. Струва ми се, че има нужда.