Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Джаки:Да се надяваме, че децата вече ще бъдат оставени на спокойствие да четат и пишат.

Госпожа Липман:Мисля, че може би всички се научихме да бъдем малко по-мили помежду си. И да документираме всичко. Всичко.

Каръл:И в крайна сметка се оказа, че читателският клуб на Маделин няма нищо общо с еротичната литература! Въздух под налягане! Всички до един се оказаха свети богородички! И колкото и да е странно, вчера една приятелка от църквата спомена, че посещава християнски клуб за еротична литература. Вече прочетох три глави от първата ни книга и няма спор, много е забавна и е доста, как да го кажа? Пикантна!

Детектив сержант Ейдриън Куинлан:Честно казано, мислех, че е съпругата. Всичките ми инстинкти подсказваха, че е съпругата. Бих заложил пари на това. Което идва да докаже, че човек невинаги може да разчита на инстинктите си. Това е. Вече разполагате с цялата информация, нали? Това ще го изключвате ли? Защото се чудех, не знам дали е удачно, но ми се щеше да ви предложа…

ЕДНА ГОДИНА СЛЕД ВИКТОРИНАТА

Селест седеше зад дълга маса с бяла покривка и чакаше да обявят името ѝ. Сърцето ѝ туптеше силно. Устата ѝ беше пресъхнала. Тя вдигна чашата с вода пред себе си и забеляза, че ръката ѝ трепери. Побърза да я остави; не беше сигурна дали ще успее да отпие, без да разлее.

Напоследък вече няколко пъти ѝ се случваше да говори в съдебна зала, но този път беше различно. Не искаше да плаче, макар Сузи да твърдеше, че е нормално и разбираемо, и дори много вероятно.

— Ще говориш за много лично и болезнено преживяване — каза ѝ. — Наясно съм, че искам от теб голяма услуга.

Селест погледна към малобройната публика от мъже и жени в костюми и вратовръзки. Безизразни лица на професионалисти; някои от тях изглеждаха леко отегчени.

„Винаги избирам някого в публиката — беше ѝ казал веднъж Пери, когато говореха за лекциите му. — Някое приветливо лице в центъра на тълпата, а после се изправям отпред и говоря на него или на нея, все едно сме само двамата.“

Беше изненадана да чуе, че Пери имаше нужда от каквито и да било техники. Той винаги изглеждаше толкова уверен и спокоен, когато говореше пред хора, като магнетична холивудска звезда в токшоу. Но Пери си беше такъв. От дистанцията на времето изглеждаше, че той всъщност бе живял живота си в състояние на постоянен, нискочестотен страх: страх от унижение, страх да не я загуби, страх от това да не бъде обичан.

За миг ѝ се прииска той да е тук и да чуе речта ѝ. Мислеше си, че той би се гордял с нея, независимо от темата. Истинският Пери би се гордял с нея.

Дали се заблуждаваше? Най-вероятно да. Напоследък често тънеше в заблуда — а може би не само напоследък.

През изминалата година най-трудно беше да контролира спонтанните мисли и емоции. Всяка сълза, изплакана заради смъртта на Пери, бе предателство спрямо Джейн. Беше глупаво, безразсъдно и погрешно да скърби за човек, способен да направи онова, което той бе направил. Не беше редно да плаче заради сълзите на синовете си, когато там някъде имаше още едно момченце, което дори не знаеше, че Пери е негов баща. Правилните емоции бяха омраза и гняв, и съжаление. Така трябваше да се чувства и беше щастлива, когато изпитваше всичко това, както често се случваше, защото това бяха уместни и смислени чувства, но после внезапно усещаше липсата му и се улавяше, че с нетърпение го чака да се прибере у дома след командировка, и тогава отново започваше да се чувства идиотски и си повтаряше, че Пери ѝ бе изневерил, и едва ли само веднъж.

Насън му крещеше. Как можа, как можа? Удряше го многократно. Събуждаше се с мокро от сълзи лице.

„Все още го обичам“ — каза на Сузи, сякаш признаваше нещо отвратително.

„Позволено е все още да го обичаш.“

„Полудявам“ — каза ѝ.

„Лекуваш се“ — отвръщаше Сузи и търпеливо изслушваше всяко провинение, заради което Пери я бе наказвал, с всичките му мъчителни подробности: Знам, че трябваше да накарам момчетата да приберат конструкторите „Лего“, но бях уморена… Не биваше да казвам това, което казах… Не биваше да правя онова, което направих. По някаква причина изпитваше нужда да чопли до безкрай дори най-нищожните случки от последните пет години, опитвайки се да ги изглади в съзнанието си.

„Не беше редно, нали?“ — непрекъснато казваше на Сузи, сякаш Сузи бе реферът, а Пери също присъстваше и слушаше този безпристрастен арбитър.