Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Знам, че умееш. — Очите на Бони сияеха. — И предполагам, че се справяш отлично. — Тя пристъпи напред и положи длан върху ръката на Селест. — Но вече можеш да спреш.

Бони ще признае истината.

Есемес от Селест.

Маделин трескаво набра номера на Ед. Внезапно се почувства така, сякаш бъдещето на брака ѝ зависеше от това дали щеше да успее да се свърже с него, преди да е влязъл за разпит.

Телефонът звънеше упорито. Явно бе твърде късно.

— Какво има? — попита той с рязък тон.

Маделин въздъхна от облекчение.

— Къде си?

— Тъкмо паркирах колата и се канех да вляза в полицейското управление.

— Бони ще направи самопризнания — каза Маделин. — Няма нужда да лъжеш заради нея.

Последва мълчание.

— Ед? — повиши глас Маделин. — Чу ли ме? Можеш да им кажеш точно какво си видял. Можеш да им кажеш истината.

Ед се разхлипа. Ед никога не плачеше.

— Не биваше да ме молиш за това — дрезгаво каза той. — Поиска твърде много от мен. Направи го заради него. Помоли ме да излъжа заради шибания ти бивш съпруг.

— Знам — каза Маделин. Тя също плачеше. — Съжалявам. Наистина съжалявам.

— Щях да го направя.

Не, нямаше, миличкият ми, помисли си тя и избърса сълзите си с опакото на ръката. Нямаше да го направиш.

Скъпи Зиги,

Не знам дали си спомняш това, но миналата година, в деня за ориентация в детската градина, не бях особено мила с теб. Тогава вярвах, че ти си наранил дъщеря ми, но сега знам, че не е така. Надявам се да ми простиш, надявам се да ми прости и мама. Държах се много зле и с двама ви и съжалявам за това.

Амабела ще прави прощално парти, преди да отпътуваме за Лондон, и ще бъдем поласкани, ако се съгласиш да присъстваш като наш специален гост. Темата е „ Междузвездни войни”. Амабела каза да си донесеш лазерния меч.

Искрено твоя —

Рената Клайн (майката на Амабела)

ЕДИН МЕСЕЦ СЛЕД ВИКТОРИНАТА

— Пробвала ли е да говори с теб? — обърна се Джейн към Том. — Онази журналистка, която интервюира всички.

Беше късна утрин в един прекрасен, безоблачен зимен ден. Стояха заедно на дъсчения тротоар пред „Блу Блус“. На масата до прозореца седеше жена и се мръщеше, докато записваше на лаптоп бележките си от диктофон, свързан към ухото ѝ с единична слушалка.

— Сара ли? — попита Том. — Аха. Тъкмо ѝ дадох три мъфина безплатно и заявих, че нямам какво да кажа. Надявам се да спомене мъфините в статията си.

— Интервюира хора от онази сутрин след викторината насам — каза Джейн. — Ед смята, че се опитва да си осигури договор за книга. Оказва се, че е говорила дори с Бони още преди да ѝ повдигнат обвинение. Сигурно е натрупала купища материал.

Том махна за поздрав на журналистката, а в отговор тя вдигна чашата си с кафе.

— Хайде да тръгваме — каза той.

Носеха си сандвичи за ранен обяд някъде на открито. Предишния ден бяха свалили раменната превръзка на счупената ключица на Джейн. Лекарят ѝ каза, че вече може да започне да прави леки упражнения.

— Сигурен ли си, че Маги ще се справи в кафенето без теб? — попита Джейн. Маги беше единствената му помощничка, която работеше при него почасово.

— Разбира се. Кафето ѝ е по-хубаво от моето — отвърна Том.

— Не, не е — откровено призна Джейн.

Тръгнаха нагоре по стълбите, където Джейн обикновено се срещаше със Селест за редовните им сутрешни разходки. Джейн се сети как Селест тичаше към нея, притеснена и тревожна, защото отново закъсняваше; тя дори не забелязваше погледите на околните, например на мъжа на средна възраст, който едва не се блъсна в едно дърво, докато тичаше, зазяпан в нея.

Почти не бе виждала Селест след погребението.

Най-тежката част от погребението бяха онези две малки момченца, с русите си косици, зализани на една страна, с новите си бели ризки и черни панталонки, и сериозни физиономии. Имаше и писмо, което Макс бе написал на баща си, за да го сложи върху ковчега. Надписано „Татко“ с разкривени букви и рисунка на две човечета.

Училището се бе опитало да подпомогне родителите на предучилищната група във връзка с решението им дали да изпратят децата си на погребението или не. Всички получиха имейли с полезни връзки към статии, написани от психолози: „Редно ли е да позволя на детето си да присъства на погребение?“.

Родителите, които не заведоха децата си на погребението, се надяваха, че присъствалите деца ще сънуват кошмари и ще останат, поне мъничко, белязани за цял живот, или поне достатъчно, за да се отрази това на резултатите им от приемните изпити в университета. Родителите, които в крайна сметка заведоха децата си на погребението, се надяваха, че наследниците им са научили ценни уроци за житейския кръговрат и подкрепата на приятели в труден за тях момент, и вероятно ще станат „по-жилави“, което ще им е полезно в пубертета и ще намали вероятността да посегнат на живота си или към наркотиците.