Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Гледаше безизразно в някаква точка над главата на Маделин. Очите му почти не мигаха, докато мислено се връщаше към всички тайни от своя — както Маделин едва сега осъзнаваше — сложен брак.

— Няма нужда да споделяш с нас каквото и да било от това — каза тя.

— Бони е добър човек, Мади — отчаяно каза Нейтън. Не гледаше към Ед. Очите му бяха втренчени в Маделин. Призоваваше общото им минало. Призоваваше отминалите спомени, угасналата любов. И макар да я бе напуснал, умоляваше я да забрави всичко това и да си спомни дните, когато са били обсебени един от друг, когато са се събуждали с глуповати усмивки един до друг. Лудост беше, но тя знаеше, че точно за това я молеше той. Молеше двайсетгодишната Маделин за услуга. — Тя е прекрасна майка — продължи Нейтън. — Най-добрата майка. И аз ти гарантирам, че нито за миг не е искала Пери да падне. Просто… когато го е видяла да удря Селест така…

— Нещо е прищракало — каза Маделин и в съзнанието си отново видя как ръката на Пери замахва с грациозно, добре заучено движение. Чу гърления глас на Бони. Замисли се, че злото на този свят имаше толкова много нива на проявление. Малкото зло — като злобните думи, които самата тя изричаше. Като да не поканиш дете на парти. Голямото зло — като да напуснеш съпругата си и новороденото си бебе или пък да спиш с бавачката на детето си. А имаше и такъв тип зло, което тя не познаваше: жестокост в хотелски стаи, домашно насилие в предградията, продажба на малки момиченца като стока, разбиване на невинни сърца.

— Знам, че не ми дължиш нищо — каза Нейтън, — защото, спор няма, онова, което ти причиних, когато Абигейл беше бебе, е абсолютно непростимо и…

— Нейтън — прекъсна го Маделин. Лудост беше и нямаше обяснение, защото тя не му прощаваше и бе избрала никога да не му прости, и това щеше да я тормози до края на живота ѝ, а един ден той щеше да отведе Абигейл до олтара и Маделин щеше да скърца със зъби през цялото време, но въпреки всичко той беше част от семейството, той все още си имаше своето местенце на парчето картон, изобразяващо нейното родословно дърво.

Как изобщо би могла да обясни на Ед, че не харесваше особено Бони, нито пък я разбираше, но се оказа, че бе готова да излъже заради нея — точно както автоматично би излъгала заради Ед, заради децата си, заради майка си? Оказваше се — колкото и странно и невероятно да изглеждаше, — че Бони също бе част от семейството.

— Няма да кажем нищо на полицията — заяви Маделин. — Не видяхме какво стана. Нищо не видяхме.

Ед се изправи толкова рязко, че столът му се отмести, и излезе, без да се обърне.

Детектив сержант Ейдриън Куинлан:Някой премълчава истината относно случилото се на онази тераса.

Полицаят изглеждаше като симпатичен млад футболен татко, но имаше нещо хладно и хитро в уморените му зелени очи. Седеше до болничното легло на Джейн, с химикалка в ръка, увиснала над жълтия му бележник.

— Нека уточним: стояли сте на терасата, но сте гледали към залата?

— Да — отвърна Джейн. — Вдигаше се страхотна врява. Хората хвърляха разни неща.

— А после чухте Селест Уайт да пищи?

— Така мисля — отвърна Джейн. — Всичко е толкова объркано. В главата ми е някаква каша. Заради онези коктейли с шампанско.

— Да — въздъхна полицаят. — Онези коктейли с шампанско. Все за тях слушам.

— Всички бяха много пияни — каза Джейн.

— Къде точно стояхте спрямо Пери Уайт?

— Хм… мисля, че… някак встрани от него.

Последната медицинска сестра бе казала, че съвсем скоро някой ще дойде да я отведе за рентгенова снимка. Родителите ѝ пътуваха насам със Зиги. Джейн поглеждаше към вратата на стаята си и копнееше някой, който и да е, да се появи и да я спаси от този разговор.

— А каква е била вашата връзка с Пери? Бяхте ли приятели?

Джейн си припомни момента, когато той свали перуката си и се превърна в Саксън Банкс. Така и не успя да му каже, че има син, който се казва Зиги и обича тиква. Така и не успя да получи извинение. Затова ли беше дошла в Пириуи? Защото искаше да получи разкаянието му? Наистина ли се бе надявала, че той ще се разкае?

Тя затвори очи.

— Снощи го видях за пръв път. Тъкмо се бяхме запознали.

— Мисля, че лъжете — каза полицаят и остави настрана бележника си. Джейн потръпна от внезапната промяна в тона му. Гласът му притежаваше непоклатимостта, тежестта и силата на ковашки чук. — Лъжете ли?