Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

„Ти смяташ ли, че е било редно? — отвръщаше Сузи, като всеки добър терапевт. — Ти мислиш ли, че си го заслужавала?“

Селест погледна към седналия от дясната ѝ страна мъж, който тъкмо посягаше към чашата си с вода. Ръката му трепереше по-зле и от нейната, но той не се отказа и я вдигна към устата си, макар че ледените кубчета потракваха и част от водата преля върху пръстите му.

Беше висок, приятен на вид мъж със слабо лице, около трийсет и пет годишен; носеше вратовръзка под нелепия си червен пуловер. Колега на Сузи вероятно, но с патологичен страх от говорене пред публика. Селест изпита желание да стисне ръката му, за да му вдъхне кураж, но не искаше да го поставя в неудобно положение — все пак той беше специалистът тук.

Тя погледна надолу към повдигнатите крачоли на черния му панталон. Носеше светлокафяви чорапи до средата на прасеца и добре лъснати черни официални обувки. Комбинация, която би докарала Маделин до припадък. Селест бе позволила на Маделин да избере дрехите ѝ за днес: нова бяла копринена риза, съчетана с тясна права пола и ниски черни обувки. „Никакви токчета — бе отсякла Маделин, когато Селест ѝ показа избраните от нея сандали на висок ток. — Не са подходящи за такова събитие.“

Селест се примири, макар и неохотно. През изминалата година позволяваше на Маделин да прави много неща за нея. „Трябваше да го усетя — непрекъснато повтаряше Маделин. — Трябваше да разбера на какво си била подложена.“ Без значение колко пъти Селест я уверяваше, че е било невъзможно да го усети, че тя никога не би допуснала да го усети, Маделин продължаваше да се бори с мъчителното чувство за вина. Селест нямаше друг избор, освен да ѝ позволи да бъде наблизо.

Тя се огледа за приветливо лице в публиката и се спря на жена около петдесетте с птича физиономия и ведро изражение, която кимаше окуражително, докато Сузи изнасяше встъпителното си слово.

Жената напомняше на Селест за учителката на момчетата в новото им училище, което се намираше точно зад ъгъла на апартамента им. Селест си бе уговорила среща с нея преди началото на учебната година. „Момчетата обожаваха баща си и откакто той почина, дисциплината им куца“ — сподели тя с учителката.

„Това е напълно разбираемо — отвърна госпожа Хупър. Изглеждаше така, сякаш нищо не би могло да я изненада. — Нека се срещаме веднъж седмично, за да сме сигурни, че владеем положението.“

Селест изпита желание да я прегърне силно, да зарови лице в блузата ѝ на цветя и да избухне в сълзи, но успя да се сдържи.

Близнаците не се справяха добре през последната година. Толкова бяха свикнали с дългите отсъствия на Пери и им отне доста време да разберат, че той никога няма да се върне у дома. Държаха се точно както се държеше баща им, когато нещата не се случваха според очакванията му: гневно, с прояви на жестокост. Всеки ден се опитваха да се убият взаимно и всяка нощ заспиваха в едно легло, долепили глави върху една и съща възглавница.

Да вижда мъката им, бе като наказание за Селест. Но наказание за какво? Че е останала с баща им? Че е искала той да умре?

Бони не влезе в затвора. Съдът постанови, че неволно е извършила непредумишлено убийство при неправомерно и опасно деяние, и я осъди на двеста часа общественополезна дейност. При обявяването на присъдата съдията отбеляза, че моралната вина на обвиняемата е в долния край на скалата за този тип престъпление. Съдът взе под внимание факта, че Бони нямаше криминално досие, демонстрираше видимо разкаяние и макар да е било възможно да се предвиди, че жертвата може да падне от терасата, тя не е имала такова намерение.

Бяха взети под внимание показанията на експертни свидетели, които доказаха, че парапетът на балкона бил по-нисък от изискванията за минимална височина според текущите строителни норми, че високите барстолове не били подходящи за използване на терасата, и наличието на допълнителни фактори като лошото време, хлъзгавия парапет и степента на алкохолно опиянение както на обвиняемата, така и на жертвата.

Според Маделин, Бони бе изработила часовете за общественополезна дейност с голямо удоволствие, рамо до рамо с Абигейл.

Застрахователни компании и адвокати многократно си разменяха писма, но Селест не се интересуваше от това. Тя ясно заяви, че не желае никакви пари от училището и че ще дари всички допълнителни застрахователни премии, изплатени заради злополуката.

Къщата и останалите имоти бяха продадени, Селест се премести с момчетата в малкия апартамент в „Макмеънс Пойнт“ и се върна на работа три дни седмично в семейна адвокатска кантора. Наслаждаваше се на факта, че се случваше с часове наред да не мисли за нищо друго, освен за работа.