Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Това означаваше, че когато седнеше зад бюрото си в миниатюрния си, претъпкан кабинет в театър „Пириуи“ и се наложеше да проведе бърз разговор с местния вестник, за да провери дали би могла да получи четвърт рекламна страница в последния момент (спешно се нуждаеха от нови участници в предучилищната театрална трупа, за да увеличат финансовите постъпления), тя звънеше не просто на Лорейн от рекламния отдел. Тя звънеше на Лорейн, която имаше дъщеря Петра на възрастта на Абигейл и син четвъртокласник в начално училище „Пириуи“ и бе омъжена за Алек, който държеше местния магазин за алкохол и играеше във футболен клуб за над четиресетгодишни заедно с Ед.

Разговорът нямаше да е бърз, защото двете с Лорейн не се бяха чували отдавна. Осъзна го, докато телефонът звънеше, и почти бе готова да затвори и да изпрати имейл — днес имаше много работа, а училищното представление я забави допълнително, — но все пак реши, че един бърз разговор с Лорейн ще ѝ дойде добре, а и искаше да разбере какво бе чула тя за петицията и така нататък, но пък, от друга страна, Лорейн наистина прекаляваше понякога и…

— Лорейн Еджли!

Твърде късно.

— Здрасти, Лорейн — каза тя. — Маделин е.

— Скъпа! — Лорейн би трябвало да работи в театъра, не в местния вестник. Говореше по онзи превзет, театрален начин, сякаш четеше сценарий.

— Как си?

— Божичко, трябва да пием кафе! Задължително трябва да пием кафе! Имаме да говорим за толкова много неща — каза Лорейн и сниши глас почти до шепот. Тя работеше в голямо помещение с много хора. — Имам гореща клюка, съвсем прясна. Много гореща, цвърчи.

— Изплюй! — Маделин се усмихна щастливо, облегна се назад и изпружи крака. — Веднага.

— Добре, ще ти дам малък жокер — каза Лорейн. — Parlezvous anglais?

— Да, говоря английски — отвърна Маделин.

— Това е всичко, което мога да кажа на френски — каза Лорейн. — Тоест, става въпрос за нещо френско.

— Френско? — смутено попита Маделин.

— Да, и… хм… и е свързано с нашата обща приятелка Рената.

— Това има ли нещо общо с петицията? — попита Маделин. — Защото се надявам да не си я подписала, Лорейн. Амабела дори не е споменавала името на Зиги, а в училището вече наблюдават децата всеки божи ден.

— Да, и аз реших, че петицията е малко драматично решение, но пък чух, че майката на това дете разплакала Амабела, а после ритнала Харпър в пясъчника, така че и тази история има две гледни точки, предполагам — но не, това няма нищо общо с петицията, Маделин, говоря за нещо френско.

— Бавачката — внезапно прозря Маделин. — Нея ли имаш предвид? Жулиет? Какво за нея? Този физически тормоз явно продължава цяла вечност, а въпросната Жулиет дори не…

— Да, да, точно нея имам предвид, но забрави за петицията! Това… ох… как точно да го кажа? Свързано е със съпруга на нашата обща приятелка.

— И бавачката — допълни Маделин.

— Именно — отвърна Лорейн.

— Не разб… Не! — Маделин изпъна гръб. — Шегуваш ли се? Джеф и бавачката ? — Невъзможно беше да не изпита прилив на удоволствие от тази шокираща жълта клюка. Шкембелията Джеф, послушният, добродетелен наблюдател на птици, и младата френска бавачка. Ужасяващо възхитително клише. — Двамата имат връзка?

— Аха. Точно като Ромео и Жулиета, само че с Джеф вместо Ромео — каза Лорейн, която очевидно се бе отказала да пази подробностите от разговора им в тайна от колегите си.

Маделин усети, че леко ѝ се гади, сякаш бе излапала нещо твърде сладко и вредно за здравето ѝ.

— Това е ужасно! Това е потресаващо. — Тя наистина бе пожелавала лоши неща на Рената, но не и това. Единствено развратните жени заслужаваха развратни мъже. — Рената знае ли?

— Очевидно не — отвърна Лорейн. — Но информацията е сигурна. Джеф казал на Андрю Фарадей, докато играели скуош, а Андрю казал на Шейн, който казал на Алекс. Мъжете са такива клюкари, ужас!

— Някой трябва да ѝ каже.

— Е, няма да съм аз. Не ми се участва в „застреляй пратеника“.

— И аз не мога. Аз съм последният човек, от когото би трябвало да го чуе.

— Само не казвай на никого — прошепна Лорейн. — Обещах на Алекс, че ще си държа езика зад зъбите.

— Добре — отвърна Маделин. Без съмнение тази сочна клюка хвърчеше из полуострова като билярдна топка — от приятел към приятел, от съпруг към съпруга — и съвсем скоро щеше да цапардоса горката Рената право в лицето точно когато си мислеше, че най-тежката драма в живота ѝ бе тормозът над детето ѝ в училище.