Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Очевидно девойчето Жулиет иска да го заведе във Франция, за да го запознае с родителите си — каза Лорейн с френски акцент. — У-ля-ля.

— О, Лорейн, стига! — отсече Маделин. — Не е смешно. Не искам да слушам повече. — Бе абсолютно несправедливо и да изпитва удоволствие от научаването на подобна клюка.

— Съжалявам, скъпа — невъзмутимо отвърна Лорейн. — Както и да е, какво мога да направя за теб?

Маделин резервира рекламно каре, Лорейн свърши работата с обичайната си експедитивност, а на Маделин ѝ се искаше просто да бе изпратила имейл.

— Е, ще се видим в събота вечер — каза Лорейн.

— Събота вечер? О, разбира се, викторината — отвърна Маделин. Говореше дружелюбно, за компенсация на острия си тон отпреди малко. — Чакам я с нетърпение. Имам нова рокля.

— Не се и съмнявам — каза Лорейн. — Аз ще съм Елвис. Няма правило, което да задължава жените да се обличат като Одри, а мъжете като Елвис.

Маделин се засмя и отново изпита топли чувства към Лорейн, чийто сърдечен, гръмогласен, дрезгав смях щеше да даде тон за добро настроение през цялата вечер.

— Ще се видим тогава — каза Лорейн. — О, чакай! Какъв е този благотворителен проект, с който се е захванала Абигейл?

— Не съм много сигурна — отвърна Маделин. — Нещо във връзка с набиране на средства за Амнести Интернешънъл. Може би предметна лотария? Всъщност трябва да ѝ кажа, че за провеждане на предметна лотария ще ѝ е нужно разрешително.

— Ммм — каза Лорейн.

— Какво? — попита Маделин.

— Ммм.

— Какво? — Маделин завъртя стола си и неволно бутна с лакът голям кафяв плик от ъгъла на бюрото си, но успя да го хване навреме. — Какво става?

— Не знам — отвърна Лорейн. — Петра спомена за този проект на Абигейл и останах с усещането, че нещо, не знам какво… нещо не е съвсем наред. Петра се кискаше, нали се сещаш, онова глуповато и дразнещо хихикане, подхвърляше разни неясни коментари как някакво момиче не одобрявало онова, което Абигейл правела, но Петра одобрявала, което не е кой знае каква подкрепа. Съжалявам. Говоря малко неясно. Просто майчинските ми инстинкти се обадиха… пиу-пиу-пиу. — Тя издаде звук като от автомобилна аларма.

Маделин веднага се сети за онзи странен коментар от фейсбук профила на Абигейл. Съвсем го бе забравила, разсеяна от собствения си гняв около прекратяването на уроците по математика.

— Ще се поинтересувам. Благодаря за предупреждението.

— Едва ли е нещо сериозно. Au revoir, скъпа.

И затвори.

Маделин взе телефона си и изпрати съобщение на Абигейл: Обади ми се веднага щом получиш това. Мама х.

В момента Абигейл беше на училище и нямаше право — като всички останали деца — да поглежда телефона си преди края на часовете.

Търпение, каза си тя и отново положи ръце върху клавиатурата на компютъра. Така. Какво следваше сега? Рекламните плакати за постановката на „Крал Лир“ следващия месец. Никой в Пириуи не искаше да гледа как крал Лир се клатушка страховито по сцената. Искаха съвременна комедия. До гуша им бе дошло от Шекспировите драми в собствения им живот — в училищния двор и на футболното игрище. Но шефката на Маделин настояваше. Продажбата на билети щеше да върви мудно и тя деликатно щеше да хвърли вината върху Маделин. Това се случваше всяка година.

Тя отново погледна телефона си. Абигейл сигурно щеше да я накара да чака чак до довечера.

— „…че по-добре е в пазвата да топлиш усойница, отколкото да имаш неблагодарно чедо“ [9] Превод Валери Петров. — Б. пр. , Абигейл — каза тя на смълчания телефон. (Знаеше наизуст дълги цитати от „Крал Лир“, тъй като често ѝ се налагаше да присъства на репетициите.)

Телефонът иззвъня и тя подскочи от изненада. Беше Нейтън.

— Не се разстройвай — започна той.

Агресивното поведение във връзката ескалира с течение на годините.

Дали го бе прочела в някоя статия, или Сузи го беше казала с онзи неин хладен, безпристрастен тон?

Селест лежеше в леглото на една страна, прегърнала възглавницата, и гледаше през прозореца. Пери бе дръпнал завесите, за да може да вижда морето.

„Ще можем да си лежим в леглото и да виждаме океана!“ — ентусиазирано бе извикал Пери след първия оглед на къщата, а отраканият агент по недвижими имоти побърза да каже: „Ще ви оставя да огледате насаме“, защото, разбира се, къщата говореше сама за себе си. Пери се държа като малко дете тогава, като развълнувано малко дете, което тича из нова къща, а не като възрастен мъж, на когото му предстои да изхарчи милиони за „луксозен имот с гледка към океана“. Вълнението му почти я уплаши; беше твърде бурно и оптимистично. Очевидно бе имала основание за суеверието си. Чакаше ги провал. По онова време беше бременна в четиринайсетата седмица, подпухнала, гадеше ѝ се, с постоянен метален вкус в устата, и отказваше да повярва в тази бременност — но Пери хранеше големи надежди, сякаш покупката на къщата бе гаранция, че бременността ще завърши успешно, защото „Какъв живот! Какъв страхотен живот за деца, толкова близо до плажа!“. Тогава дори не ѝ повишаваше глас, тогава идеята да я удари би била невъзможна, невъобразима, смешна.