Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Тя все още не можеше да повярва.

Всичко бе толкова… толкова изненадващо.

Бе положила огромно усилие да изрази дълбочината на шока си пред Сузи, но нещо ѝ подсказваше, че всички клиенти на Сузи се чувстваха по същия начин. („Не, не, виж, за нас е наистина изненадващо!“ — искаше ѝ се да каже.)

— Още чай? — Пери стоеше до вратата на спалнята, все още в дрехите за работа, но без сако и с навити над лактите ръкави на ризата.

„Следобед трябва да отида в офиса, но сутринта ще работя вкъщи, за да съм сигурен, че си добре“ — каза той, след като ѝ помогна да стане от пода в антрето, сякаш се бе подхлъзнала или внезапно ѝ бе прилошало. Обади се на Маделин, без да пита Селест, и я попита дали би могла да вземе момчетата след училище. Селест е болна — чу го да казва, а тревогата и състраданието му звучаха толкова искрено, толкова неподправено, сякаш наистина вярваше, че внезапно я бе покосила мистериозна болест. Може би наистина го вярваше.

— Не, благодаря — отвърна Селест.

Тя погледна красивото му загрижено лице, после примигна и видя другия Пери, надвесен злобно над нея, който просъсква: „Не е достатъчно“, преди да удари главата ѝ в стената.

Направо не бе за вярване.

Доктор Джекил и мистър Хайд.

Селест не знаеше кой от двамата бе злодеят. Тя затвори очи. Ледът помогна, но болката се уталожи на едно ниво и си остана там, сякаш никога нямаше да отшуми: тиха, ритмично пулсираща. Когато посегнеше да докосне мястото с пръсти, очакваше да го усети като мек домат.

— Е, хубаво. Изчуруликай, ако имаш нужда от нещо.

Почти се засмя.

— Добре — отвърна.

Пери тръгна и тя отново затвори очи. Тя го бе унизила. Би ли се почувствал унизен, ако тя наистина го напуснеше? Би ли се почувствал унизен, ако светът знаеше, че публикациите му във Фейсбук не разкриваха цялата истина?

„Трябва да вземеш предпазни мерки. Най-опасният период за малтретираната жена идва, след като сложи край на връзката си“ — нееднократно повтори Сузи на Селест по време на последната им среща, сякаш очакваше отговор, който Селест отказваше да ѝ даде.

Селест никога не бе приемала това сериозно. За нея всичко опираше до решението да го напусне; да остане или да си тръгне, сякаш тръгването би сложило край на историята ѝ.

Колко заблудена е била. Каква глупачка.

Ако днес гневът на Пери бе кипнал една идея по-силно, той щеше да удари главата ѝ в стената още веднъж. Щеше да я удари по-силно. Можеше да я убие, а после щеше да се свлече на колене и да залюлее тялото ѝ в прегръдките си, да я оплаква и да крещи, и да е много разстроен, и да съжалява — но какво от това? Тя щеше да е мъртва. Той нямаше да може да я съживи. Момчетата ѝ нямаше да имат майка. Пери бе страхотен баща, но той не им даваше достатъчно плодове и винаги забравяше да им измие зъбите, а тя искаше да ги види как порастват.

Ако тя го напуснеше, той вероятно щеше да я убие.

Ако останеше и връзката им продължеше по същата траектория, той вероятно — някой ден, рано или късно — щеше да намери нещо, за което да се ядоса, и щеше да я убие.

Нямаше спасение. Един апартамент с грижливо оправени легла не беше сериозен план за бягство. Беше подигравка.

И все пак бе толкова трудно за вярване, че красивия загрижен мъж, който току-що ѝ бе предложил чаша чай и точно в момента работеше на компютъра си на същия етаж, и който щеше да дотича, ако го извикаше, и който я обичаше с цялото си чудато сърце, един ден — по всяка вероятност — щеше да я убие.

— Абигейл е направила уебсайт — каза Нейтън.

— Добре — колебливо отвърна Маделин. Беше станала от стола си, готова да хукне нанякъде веднага. Към училището? Болницата? Полицията? Какво толкова важно би могло да има в един уебсайт?

— С цел набиране на средства за Амнести Интернешънъл — продължи Нейтън. — Изграден е много професионално. Аз ѝ помагах за онзи курс по уебдизайн, който посещава в училище, но явно не съм… хм… е, явно не съм предвидил това.

— Не разбирам. Какъв е проблемът? — остро попита Маделин. Не беше в стила на Нейтън да намира проблеми там, където ги нямаше. Той по-скоро би пропуснал проблем, дори да е напът да го удари през лицето.

Нейтън се прокашля и заговори с измъчен тон:

— Не е краят на света, но определено не е повод за радост.

— Нейтън! — Маделин тропна с крак от безсилие.

— Добре — каза Нейтън и веднага изплю камъчето. — Абигейл предлага девствеността си на търг като начин да привлече обществено внимание към браковете с малолетни и сексуалното робство. Написала е… хм… следното: „Ако светът нехае, когато едно седемгодишно дете бива продавано като секс играчка, тогава на същия този свят не би трябвало да му мигне окото, ако едно облагодетелствано бяло четиринайсетгодишно момиче се продава за секс“. Всички събрани средства ще бъдат предоставени на Амнести Интернешънъл. Има правописна грешка в „облагодетелствано“.