Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Амабела ли каза? — попита Джейн. Зиги никога досега не бе споменавал, че си играе с Амабела, и точно поради това на Джейн съвсем не ѝ се вярваше, че би могъл да я тормози. Приемаше, че се движеха в различни кръгове, така да се каже.

— Амабела също харесва Междузвездни войни — каза Зиги. — Знае всички тези неща, защото е ужасно добра в четенето. Така че ние всъщност не си играем , но понякога, ако съм се уморил да тичам, сядаме заедно под Дървото на морския дракон и си приказваме за неща от Междузвездни войни.

— Амабела Клайн? Амабела от детската градина? — отново попита Джейн, за да се увери напълно.

— Да, Амабела! Само че учителите вече не ни позволяват да си говорим — въздъхна Зиги.

— Е, това е, защото родителите на Амабела си мислят, че ти я нараняваш — каза Джейн с нотка на раздразнение.

— Не съм аз този, който я наранява — каза Зиги, изхлузен наполовина от стола си в онази дълбоко дразнеща поза, типична за момченцата. (Джейн с облекчение забеляза, че Фред седеше по абсолютно същия начин.)

— Изправи се — смъмри го тя.

Той се надигна и отново въздъхна.

— Гладен съм. Кога ще ми донесат палачинките? — Източи шия и погледна назад към кухнята.

Джейн се вторачи в него. Едва сега проумя думите му напълно. Не съм аз този, който я наранява.

— Зиги — каза тя. Беше ли му задавала този въпрос досега? Беше ли му задавал някой този въпрос изобщо? Или всички просто повтаряха едно и също: „Ти ли беше, Зиги? Ти ли беше?“.

— Какво? — попита той.

— Ти знаеш ли кой наранява Амабела?

Случи се мигновено. Лицето му застина.

— Не искам да говоря за това — каза. Долната му устна затрепери.

— Но, миличък, само това ми кажи — знаеш ли?

— Обещах — тихо отвърна Зиги.

Джейн се наведе напред.

— Какво си обещал?

— Обещах на Амабела, че няма да кажа на никого… никога. Тя ми каза, че ако кажа на някого, може би ще я пречука.

— Ще я пречука — повтори Джейн.

— Да! — тревожно отвърна Зиги и очите му плувнаха в сълзи.

Джейн забарабани с пръсти по масата. Усещаше, че Зиги копнееше да ѝ каже.

— Ами ако… — бавно започна тя, — ами ако напишеш името, без да го казваш?

Зиги се намръщи, примигна и избърса сълзите си.

— Така няма да нарушиш обещанието си към Амабела. Няма да си ми казал. А аз ти обещавам, че Амабела няма да бъде пречукана.

— Ммм… — Зиги се замисли.

Джейн извади бележник и химикалка от чантата си и ги бутна към него.

— Можеш ли да го напишеш буква по буква? Или поне да опиташ.

В детската градина учеха точно това — да се „опитват“ да пишат.

Зиги взе химикалката, после обърна глава към входа, сепнат от отварянето на вратата. Влязоха двама души: жена с русо каре и невзрачен мъж в костюм. (Костюмираните прошарени мъже на средна възраст изглеждаха на Джейн почти еднакви.)

— Това е майката на Емили Джей — каза Зиги.

Харпър. Джейн се сети за ужасяващата случка в пясъчника и бузите ѝ пламнаха. Същата вечер ѝ се обади госпожа Липман и я уведоми, че има постъпило официално оплакване от родител, и я посъветва „да се спотайва, така да се каже, докато се намери решение за деликатната ситуация“.

Харпър погледна към нея и Джейн усети как сърцето ѝ се разхлопа от страх. За бога, тя няма да те убие, помисли си. Чувстваше се толкова неловко да бъде в конфликт с човек, когото едва познаваше. Джейн бе прекарала по-голямата част от пълнолетния си живот в избягване на стълкновения. Изобщо не проумяваше как Маделин изпитваше удоволствие от тези неща и дори ги търсеше. Това бе ужасно: неловко, неприятно, мъчително.

Съпругът на Харпър чукна с пръст по звънеца на барплота — дзън! — за да привика Том от кухнята. В кафенето нямаше много хора: една жена с малко дете в далечния ъгъл отдясно и двама мъже в опръскани с боя сини гащеризони, които хапваха сандвичи с яйце и бекон.

Харпър сръчка съпруга си, прошепна нещо на ухото му и той обърна глава към Джейн и Зиги.

Господи! Вече вървеше към тях.

Имаше от онези големи, дебели бирени шкембета и си го носеше гордо, като медал.

— Здравей — поздрави Джейн и протегна ръка. — Джейн, нали така? Аз съм Греъм. Бащата на Емили.

Джейн протегна ръка и той я стисна точно толкова силно, колкото да я уведоми, че обмисля дали да не я стисне по-силно.

— Здравей — отвърна тя. — Това е Зиги.

— Здрасти, приятел. — Греъм стрелна Зиги с поглед и отново се обърна към Джейн.

— Моля те, Греъм, остави — каза Харпър. Тя упорито игнорираше Джейн и Зиги, както в училищния пясъчник, когато си играеше на „избягвай визуален контакт на всяка цена“.