Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Не мога да я закрия, мамка му! — каза Нейтън. — Ако можех да я закрия, не мислиш ли, че вече щях да съм го направил? Още преди да ти звънна? Това е публична уебстраница, съхранявана на сървър, който не се намира в къщата ми. Не мога просто да натисна някакво копче. Трябват ми данните на Абигейл за регистрация. Трябва ми паролата ѝ.

— Госпожица Букличка има кукличка! — кресна Маделин. — Това е паролата. Тя ползва една и съща парола навсякъде. Закривай страницата!

Маделин знаеше паролите на Абигейл за профилите ѝ в социалните мрежи. Такова бе споразумението, за да може да влиза в тях по всяко време, заедно с негласната уговорка, че ѝ бе позволено тихомълком да се промъква в стаята на дъщеря си, когато ѝ хрумнеше, като крадлива котка, и да надзърта над рамото ѝ към монитора, докато Абигейл не усетеше, че майка ѝ стърчи зад нея, което понякога отнемаше доста време, защото Маделин умееше да дебне професионално. Това побъркваше Абигейл и тя подскачаше като ужилена всеки път, когато най-после усетеше присъствието на майка си, но Маделин изобщо не се трогваше; в днешно време това се наричаше отговорно родителство — да шпионираш децата си — и точно поради тази причина това никога не би се случило, ако Абигейл си бе останала у дома, където ѝ беше мястото.

— Пробвах с „Госпожица Букличка има кукличка“ — въздъхна Нейтън. — Не е това.

— Сигурно бъркаш нещо. Малки букви, без интервали. Винаги е…

— Онзи ден ѝ казах, че не бива да ползва една и съща парола навсякъде — каза Нейтън. — Явно ме е послушала.

— Чудесно — отвърна Маделин. Гневът ѝ се охлади и кристализира до нещо с гигантски размери от ледниковата епоха. — Браво. Великолепен съвет. Страхотна бащинска загриженост.

— Като предохранителна мярка срещу кражба на лични данни…

— Все едно! Млъкни, нека помисля. — Тя забарабани с два пръста по устните си. — Имаш ли химикалка?

— Разбира се, че имам химикалка.

— Пробвай Хъкълбери.

— Защо Хъкълбери?

— Така се казваше първият ѝ домашен любимец. Кученце. Живя с нас две седмици. Прегази го кола. Абигейл беше съсипана. Ти беше… Къде беше ти? Бали? Вануату? Кой знае! Не задавай въпроси. Просто слушай.

Тя изреди двайсетина възможни пароли една след друга, като картечни изстрели: музикални групи, телевизионни герои, автори, случайни попадения като „шоколад“ и „мразя мама“.

— Няма да стане така — каза Нейтън.

Тя не му обърна внимание. Преливаше от отчаяние и безсилие пред невъзможността да изпълни задачата. Можеше да е всичко, всякаква комбинация от букви и цифри.

— Сигурен ли си, че няма друг начин да се направи това? — попита тя.

— Мислех да пробвам да пренасоча името на домейна — каза Нейтън, — но за това пак е нужно да вляза в профила ѝ. Светът се върти около тези пароли. Предполагам, че някой компютърен хакер би могъл да влезе в страницата, това е най-обикновен профил, хостван от Гугъл , но ще отнеме време. В крайна сметка ще успеем да го свалим оттам, но явно най-бързият начин е тя да го направи сама.

— Да — каза Маделин. Вече вадеше ключовете за колата от дамската си чанта. — Ще я взема по-рано от училище.

— Ти… имам предвид ние… ние просто трябва да я накараме да закрие уебстраницата. — Маделин чуваше тракането на клавиатурата му, докато пробваше различни пароли. — Ние сме нейните родители. Трябва да ѝ кажем, че ще има… хм… ще има последствия, ако не ни послуша.

Малко смешно звучаха от устата на Нейтън модерни родителски термини като „последствия“.

— Аха, а това ще бъде толкова лесно — каза Маделин. — Тя е на четиринайсет, мисли си, че спасява света, и е инатлива като магаре.

— Ще ѝ кажем, че е наказана! — ентусиазирано възкликна той, припомнил си очевидно как реагираха родителите спрямо тийнейджърите в американските телевизионни сериали.

— На нея много ще ѝ хареса. Ще възприеме себе си като мъченица за каузата.

— Ама… за бога… искам да кажа… тя едва ли го мисли сериозно. Със сигурност не планира да го направи наистина. Секс с непознат? Просто не мога… Та тя дори не е имала приятел досега, нали?

— Доколкото ми е известно, дори не се е целувала с момче — отвърна Маделин и ѝ се доплака, защото знаеше с абсолютна точност какво би отговорила Абигейл на това: Тези момиченца също не са се целували с момчета.

Тя здраво стисна ключовете в ръка.

— По-добре да побързам. Имам съвсем малко време, преди да прибера малките.