Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Тогава се сети, че Пери я бе помолил да вземе и близнаците, защото Селест била болна. Левият ѝ клепач започна да играе.

— Маделин — каза Нейтън, — недей да ѝ крещиш, чу ли? Защото…

— Ти шегуваш ли се? Разбира се, че ще ѝ крещя! — кресна Маделин. — Та тя продава девствеността си в интернет!

Джейн откара Зиги обратно в училище след закуската им в „Блу Блус“.

— Ще кажеш ли на Макс да спре да наранява Амабела? — попита той, докато тя паркираше колата.

— Някой възрастен ще поговори с него — отвърна Джейн и угаси двигателя. — Може би не аз. Госпожица Барнс, предполагам.

Опитваше се да намери най-добрия начин, по който да се справи с това. Трябваше ли да нахълта още сега в кабинета на директора? Предпочиташе да разговаря с госпожица Барнс, която би била по-склонна да повярва, че Зиги не се опитваше да избяга от вината си, сочейки с пръст другиго. Освен това госпожица Барнс знаеше, че Джейн и Селест са приятелки. Тя би разбрала, че ситуацията е потенциално неловка.

Но точно в момента госпожица Барнс преподаваше. Джейн не можеше да прекъсне урока и да я измъкне от класната стая. Налагаше се да ѝ напише имейл и да я помоли да ѝ се обади.

Но ѝ се искаше да каже на някого веднага.

Може би трябваше да отиде направо при госпожа Липман?

Не че Амабела се намираше в смъртна опасност. Помощните учители не я изпускаха от поглед. Нетърпението на Джейн просто отразяваше собственото ѝ желание да поклюкарства. Не беше моят син! Нейният син е виновен!

Ами горката Селест? Не трябваше ли да се обади първо на нея и да я предупреди? Така ли би постъпил един добър приятел? Може би да. Имаше нещо ужасно и подмолно в това да действа зад гърба ѝ. Не би го понесла, ако се отразеше зле на приятелството им.

— Хайде, мамо — припряно каза Зиги. — Защо само седиш и гледаш напред?

Джейн разкопча предпазния си колан и се обърна към Зиги:

— Постъпи правилно, като ми каза за Макс, Зиги.

— Не съм ти казвал! — Зиги, който тъкмо се канеше да отвори вратата, готов да изхвърчи навън, рязко се извърна с лице към нея. Изглеждаше ужасен и много ядосан.

— Съжалявам, съжалявам! — каза Джейн. — Не, не си ми казвал, разбира се. Категорично не.

— Защото обещах на Амабела, че никога няма да кажа на никого, ама никога. — Зиги скочи между двете седалки и тревожното му личице се озова точно до нейното. Джейн забеляза на горната му устна размазан лепкав сос от палачинките на Том.

— Точно така. Ти спази обещанието си. — Тя наплюнчи пръст и посегна да почисти лицето му.

— Спазих обещанието си. — Зиги ловко се измъкна от пръста ѝ. — Добър съм в спазването на обещания.

— Нали помниш деня за ориентация? — Джейн се отказа от намерението си да му чисти лицето. — Когато Амабела каза, че ти си я наранил? Защо Амабела избра точно теб?

— Макс я предупреди, че ако го издаде, той пак ще го направи, когато наоколо няма възрастни. Затова Амабела посочи мен. — Той сви рамене, сякаш започваше да се отегчава от цялата тази работа. — Тя каза „съжалявам за това“. Аз казах „няма нищо“.

— Ти си много добро момче, Зиги — каза Джейн. И не си психопат! (Макс е психопат.)

— Аха.

— И те обичам.

— Може ли вече да влизаме в училището? — Зиги отново посегна към дръжката на вратата.

— Разбира се.

Докато вървяха по алеята към училището, Зиги хукна напред с подскачаща на гърба му раница, сякаш нищичко не го тревожеше.

Сърцето ѝ се изпълни с радост, докато го гледаше, и тя побърза да го настигне. Значи, е бил тревожен не защото е жертва, а защото е пазел тайна — храбро и безразсъдно. Дори когато госпожа Липман го обвини в насилие, нейният смел малък войник не се пречупи, а остана верен на обещанието си към Амабела. Зиги не беше насилник. Той бе герой.

Освен това беше толкова глупавичък — защото не бе издал Макс веднага и защото искрено вярваше, че написването на име не се броеше за казване, — но той бе само на пет, едно дете, което отчаяно търсеше сламка, за която да се хване.

Зиги взе пръчката, която лежеше на алеята, и я размаха над главата си.

— Остави пръчката, Зиги! — извика тя.

Послуша я — захвърли пръчката и направи рязък завой надясно по затревената пътека, която минаваше покрай къщата на госпожа Пондър и водеше към училището.

Джейн изрита пръчката встрани от алеята и го последва. Какво ли бе казал Макс, за да накара умно момиченце като Амабела да си мисли, че трябва да търпи отношението му и да го пази в тайна? Дали наистина ѝ беше казал, че ще я „пречука“? И Амабела наистина ли вярваше, че такава възможност съществува?