Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Тя прехвърли наум нещата, които знаеше за Макс. Различаваше момчетата на Селест единствено по родилното петно на Макс. И по характер изглеждаха еднакви. За нея Макс и Джош бяха като сладки, палави кученца. С нескончаемата си енергия и големите си дяволити усмивки те винаги създаваха впечатление за толкова открити деца, за разлика от Зиги, който често имаше непроницаем и мрачен вид. Близнаците изглеждаха като онзи тип деца, които трябваше само да храниш, да къпеш и да тичаш подире им: физически изтощителни, но не и умствено изцеждащи, каквото често биваше едно потайно момченце като Зиги.

Как би реагирала Селест, когато разбереше какво бе направил Макс? Джейн не можеше да си го представи. Знаеше как точно би реагирала Маделин (диво, гръмогласно), но никога не бе виждала Селест истински разгневена на момчетата си; случваше се да се разстрои или подразни, разбира се, но никога не крещеше. Селест толкова често изглеждаше неспокойна и замислена, че се сепваше от съществуването на децата си, ако ненадейно връхлетяха отгоре ѝ.

— Добро утро! Успахте ли се тази сутрин? — извика госпожа Пондър от двора си, където поливаше градинката.

— Имахме малко работа — обясни Джейн.

— Я ми кажи, скъпа, утре вечер как ще се облечеш, като Одри или като Елвис? — закачливо се усмихна госпожа Пондър.

За един кратък момент Джейн изобщо не проумя въпроса ѝ.

— Одри или Елвис? О! Викторината. — Съвсем бе забравила за нея. Маделин запази маса преди цяла вечност, но това бе преди всички последни събития: петицията, инцидента в пясъчника. — Не съм сигурна дали…

— О, шегувах се, скъпа! Разбира се, че ще се облечеш като Одри. Имаш идеалната фигура за това. Даже смятам, че би изглеждала чудесно с една от онези момчешки прически, късо подстригани. Как им казваха? Пикси!

— О… — каза Джейн и подръпна конската си опашка. — Благодаря.

— Като се заговорихме за коса, скъпа… — Госпожа Пондър се наведе напред и поверително прошепна: — Зиги здравата се чеше по главата.

От устата на госпожа Пондър името Зиги прозвуча като ужасно смешен прякор.

Джейн погледна към Зиги, който яростно чешеше главата си с една ръка, приклекнал на пътеката, за да огледа добре някакво важно откритие в тревата.

— Да — любезно отвърна тя. И какво от това?

— Провери ли? — попита госпожа Пондър.

— Какво да проверя? — Джейн се зачуди дали точно пък днес не беше особено тъпа.

— Гниди — отвърна госпожа Пондър. — Нали се сещаш, яйцата на въшките.

— О! — Джейн покри устата си с длан. — Не! Мислиш ли… О! Ама аз не… Аз не мога… Олеле!

Госпожа Пондър се изкиска.

— Не си ли имала въшки като малка? Виреят от хилядолетия, пущините.

— Не! Помня, че веднъж бяха плъзнали в училището ми, но явно са ме пропуснали. Мразя всякакви пълзящи твари. — Тя потръпна. — О, боже!

— Е, аз имам голям опит с тези гадинки. Всички медицински сестри редовно се пощехме по време на войната. И няма абсолютно нищо общо с чистота или хигиена, ако това си мислиш. Просто са крайно досадни, това е всичко. Ела тук, Зиги!

Зиги неохотно се приближи. Госпожа Пондър отчупи малка клонка от розовия храст и разровичка с нея косата на момчето.

— Гниди! — доволно обяви тя на висок глас ясно и отчетливо точно в момента, когато Tea мина покрай тях с кутия за обяд в ръка. — Гъмжи от гниди!

Tea: Хариет беше забравила кутията си за обяд и докато тичах към училището да ѝ я оставя — имах милион задачи онзи ден, — какво чуха ушите ми? Зиги е пълен с гниди! Да, тя си прибра детето вкъщи, но ако не беше госпожа Пондър, щеше да го заведе на училище! И защо изобщо моли възрастна жена да проверява собственото ѝ дете за въшки?

— Все ми е тая — каза Абигейл.

— Не. Не казвай „все ми е тая“. Това не е ситуация тип „все ми е тая“. Това са неща за възрастни, Абигейл. Това е сериозно. — Маделин стисна волана толкова силно, че усети как по дланите ѝ изби пот.

Не бе за вярване, но все още не викаше.

Наложи се да отиде до гимназията, където уведоми директора, че е възникнал спешен семеен проблем и се налага да прибере Абигейл по-рано. Очевидно там все още не знаеха за уебстраницата на дъщеря ѝ. „Абигейл се справя чудесно — каза директорът, любезно усмихнат. — Много е креативна .“

„О, да, такава си е“ — отвърна Маделин и едва укроти порива си да отметне глава назад и да се изкикоти като истерична вещица.

Положи херкулесовско усилие да си държи езика зад зъбите и не каза и думичка, когато влязоха в колата. Не извика: „Ти какво си въобразяваш?“. Просто изчака Абигейл да започне разговора. (Стори ѝ се важно от стратегическа гледна точка.) Накрая Абигейл най-сетне проговори отбранително, вперила поглед в таблото пред себе си.