Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Слушай, Джейн — продължи Греъм. — Нямам намерение да говоря твърде много в присъствието на сина ти, естествено, но разбрах, че си се забъркала в някакъв спор с училището, не знам подробности, а и не ме интересува особено, честно казано, но искам да чуеш това, Джейн.

Той положи двете си длани на масата и се наведе над нея. Движението му бе толкова умишлено и заплашително, че изглеждаше почти комично. Джейн вдигна брадичка. Изпитваше нужда да преглътне, но не искаше да му показва, че е притеснена. Ясно виждаше дълбоките бръчки около очите му. Малката бенка до носа му. Издаваше зъбите си напред по онзи противен начин, типичен за една определена порода татуирани мъже, голи до кръста, които крещяха на репортери по долнопробните телевизионни канали.

— Взехме решение да не намесваме полицията този път, но ако чуя, че си припарила до жена ми още веднъж, ще поискам издаване на ограничителна заповед срещу теб, по съкратената процедура, Джейн, просто няма да търпя това. Аз съм партньор в адвокатска кантора и ще стоваря цялата тежест на закона върху твоето…

— Напуснете веднага.

Том, с чиния палачинки в ръка. Той остави чинията върху масата на Джейн и нежно положи длан върху тила на Зиги.

— О, Том, съжалявам, ние просто… — засуети се Харпър. Майките от Пириуи бяха пристрастени към кафето на Том и почитаха своя бариста като любим наркодилър.

Греъм се изправи и подръпна вратовръзката си.

— Всичко е наред, приятел.

— Не. Не е. Няма да позволя да тормозите клиентите ми. Бих искал да напуснете веднага. — Том не издаде зъбите си напред, но стисна челюст.

Греъм сви пръстите си в юмрук и чукна с кокалчетата по масата на Джейн.

— Виж, приятел, от правна гледна точка, не мисля, че всъщност имаш право да…

— Не искам правни съвети. Просто ви моля да напуснете.

— Том, толкова съжалявам — каза Харпър. — Ние наистина нямахме намерение да…

— Сигурен съм, че с вас ще се видим отново някой друг път — каза Том, направи няколко крачки до вратата и я отвори. — Просто не днес.

— Хубаво — отвърна Греъм, обърна се и заби показалец във въздуха, на сантиметър от носа на Джейн. — Запомни какво казах, млада госпожице, защото…

— Изчезвайте, преди да съм ви изритал — изрече Том с опасно тих глас.

Греъм изпъна гръб и погледна към Том.

— Току-що изгуби един клиент — каза и последва жена си през вратата.

— Искрено се надявам — отвърна Том, пусна вратата и се обърна към клиентите си: — Съжалявам за това.

Един от мъжете в работни гащеризони изръкопляска.

— Браво, пич!

Жената с малкото дете се взираше любопитно в Джейн. Зиги се извъртя на стола си и се загледа през прозореца към Харпър и Греъм, които бързо се отдалечаваха по тротоара, после сви рамене, взе вилицата и се нахвърли на палачинките си.

Том се приближи до Джейн и приклекна до нея, с ръка върху облегалката на стола ѝ.

— Добре ли си?

Джейн си пое дъх; все още трепереше. Том ухаеше на свежо и чисто. Той винаги излъчваше този специфичен мирис на свежо и чисто, защото караше сърф два пъти дневно, а после си вземаше дълъг горещ душ. (Джейн знаеше това, защото веднъж той ѝ бе казал, че заставал под душа и си представял всички страхотни вълни, които току-що бил яхнал.) Тя внезапно осъзна, че обичаше Том — точно както обичаше Маделин и Селест, и щеше да напусне Пириуи с разбито сърце, но просто нямаше начин да остане. Тук бе намерила истински приятели, но и истински врагове. Тук нямаше бъдеще за нея.

— Добре съм — отвърна. — Благодаря. Благодаря ти за това.

— Извинете! О, божичко, съжалявам! — извика майката. Детето ѝ току-що бе разляло чашата си с бейбичино [10] Топла напитка за деца, имитация на капучино, но без кафе. — Б. пр. на пода и ревеше.

Том докосна ръката на Джейн.

— Не позволявай на Зиги да изяде всичките палачинки — каза, после се изправи и отиде да помогне на жената.

— Всичко е наред, малко приятелче, сега ще ти донеса друго.

Джейн взе вилицата и опита хапка от палачинката.

— Ммм — измърка тя и затвори очи. Един ден Том щеше да срещне някой късметлия и да го направи безумно щастлив.

— Написах го — каза Зиги.

— Какво си написал? — Джейн откъсна още едно парченце палачинка с вилицата си. Опитваше се да не мисли за съпруга на Харпър. За начина, по който се бе надвесил над нея. Тактиката му за сплашване беше абсурдна, но успешна. Почувства се застрашена. А сега се срамуваше. Беше ли го заслужила? Защото ритна пясък към Харпър? Но тя не ритна самата Харпър! Сигурна беше, че дори не я докосна. И все пак. Позволи на яда си да я надвие. Държа се лошо и Харпър си бе отишла вкъщи разстроена, а тя си имаше любящ, свръхпокровителствен съпруг, който се бе ядосал на Джейн.