Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Джейн се прокашля.

— Предполагам, че беше забавно — отвърна тя.

— Съжалявам — каза Маделин. — Държах се лекомислено. Вероятно защото си мислех за собствената си лекомислена младост. Или може би защото ти си толкова млада, а аз съм толкова стара и се опитвам да съм готина. На колко години си? Имаш ли нещо против да те попитам?

— Двайсет и четири — отвърна Джейн.

— Двайсет и четири — тихо повтори Маделин. — Аз днес ставам на четиресет. Това вече ти го казах, нали? Ти сигурно си мислиш, че никога няма да станеш на четиресет, не е ли така?

— Е, надявам се да стана на четиресет — каза Джейн. И друг път бе забелязвала колко обсебени бяха жените на средна възраст от темата за годините; винаги се шегуваха или се вайкаха по въпроса, непрекъснато, сякаш процесът на остаряване бе сложна главоблъсканица, която се опитваха да разгадаят. Защо ги вълнуваше толкова? Приятелките на майка ѝ буквално нямаха друга тема за разговор или поне така изглеждаше, когато говореха с Джейн. „О, ти си толкова млада и красива, Джейн.“ (А то очевидно не беше така; те сякаш смятаха, че едното вървеше в комплект с другото: щом си млад, задължително си и красив!) „О, ти си толкова млада, Джейн, ще успееш да ми оправиш телефона/компютъра/фотоапарата.“ (А всъщност много от приятелките на майка ѝ бяха по-грамотни от Джейн в технологично отношение.) „О, ти си толкова млада, Джейн, кипиш от енергия.“ (А тя се чувстваше толкова уморена, направо изцедена от умора.)

— А как се издържаш? — тревожно попита Маделин и изпъна гръб, сякаш това бе проблем, който трябваше да бъде решен в следващата минута. — Работиш ли?

Джейн кимна.

— Работя за себе си, като счетоводител на свободна практика. Вече имам стабилна клиентска база, много фирми от малкия бизнес. Бърза съм, така че успявам да се справя с цялата работа. И да си плащам наема.

— Умно момиче — одобрително кимна Маделин. — Аз също се издържах сама, когато Абигейл беше малка. Е, от време на време Нейтън си правеше труда да изпрати чек. Трудно беше, но същевременно някак удовлетворяващо, един вид „майната ти“. Знаеш какво имам предвид.

— Аха — каза Джейн. Животът ѝ като самотна майка нямаше за цел да праща когото и да било на „майната му“. Или поне не по начина, който имаше предвид Маделин.

— Ти определено ще си една от по-младите майки в предучилищната група — отбеляза Маделин. После отпи от кафето си и се ухили лукаво. — По-млада си дори от възхитителната нова съпруга на бившия ми. Обещай ми, че няма да се сприятеляваш с нея! Аз първа те намерих.

— Сигурна съм, че няма дори да се видим — смутено отвърна Джейн.

— О, ще се видите — намръщи се Маделин. — Дъщеря ѝ тръгва на детска градина по едно и също време с Клоуи. Можеш ли да си представиш?

Джейн не можеше да си представи.

— Всички мамчета от детската градина ще пият кафе, а съпругата на бившия ми ще седи в единия край на масата и ще посръбва от билковия си чай. Не се притеснявай, няма да има юмручен бой. За съжаление, всичко е много отегчително и приятелско, и ужасно зряло. Бони дори ме целува за поздрав. Тя си пада по йога и чакри и всички онези глупости. Знаеш за прословутата омраза към злата мащеха, Нали? Е, дъщеря ми я обожава. Бони е толкова „спокойна“, нали разбираш. Пълна моя противоположност. Говори с онзи ми ти нежен… тих… мелодичен глас, от който ти се приисква да забиеш юмрук в стената.

Джейн се засмя на последната реплика, изречена с тих, мелодичен глас.

— Ти вероятно ще се сприятелиш с Бони — каза Маделин. — Невъзможно е да я намрази човек. Аз съм много добра в мразенето на хора, но дори на мен ми е трудно. Налага ми се да вложа цялото си сърце и душа, за да го постигна.

Тя отново намести леда върху глезена си.

— Когато Бони чуе, че съм си навехнала глезена, ще ми донесе храна. Тя просто обожава да си намира извинения да ми носи домашно сготвена храна. Вероятно защото Нейтън ѝ е казал, че готвя ужасно, и тя иска да ми натрие носа. Макар че най-лошото при Бони е това, че тя едва ли иска да ми натрие носа. Просто е ужасно мила. С удоволствие бих запратила храната ѝ право в коша за боклук, но проклетите ѝ манджи са толкова вкусни. Съпругът ми и децата ще ме убият.

Лицето на Маделин внезапно грейна и тя помаха с ръка.

— О! Тя е тук! Най-после! Селест! Насам! Ела да видиш какво направих!

Джейн вдигна поглед и сърцето ѝ се сви.

Не би трябвало да има значение. Тя знаеше, че това не беше толкова важно. Но някои хора бяха толкова недопустимо красиви, болезнено красиви, че караха околните да изпитват срам от себе си. Да се чувстват така, сякаш цялата им посредственост е изложена на витрина пред очите на целия свят. Ето как трябваше да изглежда една жена. Точно по този начин. Тя беше еталонът, а Джейн беше грешката.