Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Когато стигнаха до училището, Маделин остана в колата, а Джейн отведе децата вътре. Всъщност Клоуи ги отведе с маршова стъпка и огряна от слънцето диадема. В един момент Зиги и Джейн си размениха погледи, които сякаш безмълвно казваха: „Кои са тези невероятни хора?“.

Джейн се чувстваше леко притеснена относно опознавателната сутрин на Зиги и ясно съзнаваше, че трябва да прикрива смущението си от него, защото самият той имаше склонност към тревожност. Чувстваше се така, сякаш започваше нова работа — работата ѝ като майка на ученик.

Щеше да има правила и писмени домашни, и нови процедури за научаване.

Ала пристигането в училище с Клоуи бе като влизане със златен билет. Другите майки незабавно се втурнаха към тях.

— Клоуи! Къде е мама?

После се представиха на Джейн, а тя им разказа историята за глезена на Маделин, след това госпожица Барнс, учителката, също пожела да чуе историята и Джейн се озова в центъра на вниманието, което, честно казано, бе много приятно.

Самото училище беше красиво, кацнало високо в самия край на носа, така че синевата на далечния океан непрекъснато блещукаше в периферното зрение на Джейн. Класните стаи се намираха в дълги ниски сгради, облицовани с пясъчник, а потъналият в зеленина двор сякаш предлагаше изобилие от пленителни тайни местенца, които насърчаваха въображението: зелени бърлоги между дърветата, закътани пътечки и дори миниатюрен лабиринт.

Когато Джейн си тръгна, Зиги влезе в класната стая ръка за ръка с Клоуи, щастлив и с поруменяло личице, а тя — също щастлива и с поруменяло лице — се запъти към колата си, където я чакаше Маделин и усмихната, ѝ махаше с ръка, сякаш Джейн беше най-добрата ѝ приятелка — и Джейн се почувства някак олекнала.

Сега седеше до Маделин в „Блу Блус“, чакаше да ѝ сервират кафето, съзерцаваше водата и усещаше милувката на слънцето по лицето си.

Може би преместването тук щеше да бъде начало на нещо… или край, а това би било още по-хубаво.

— Приятелката ми Селест ще пристигне всеки момент — каза Маделин. — Може и да си я видяла в училище да оставя момчетата си. Двама малки руси хулигани. Тя е висока, руса, красива и тревожна.

— Едва ли — отвърна Джейн. — За какво толкова има да се тревожи, щом е висока, руса и красива?

— Именно — отвърна Маделин, сякаш това отговаряше на въпроса. — Тя има съпруг, който е богат и също толкова прекрасен. Двамата все още се държат за ръце. Той е и добър, освен всичко останало. И купува подаръци за мен. Честно казано, нямам никаква представа защо продължавам да съм ѝ приятелка. — Погледна часовника си. — О, тя е безнадежден случай. Винаги закъснява! Както и да е, ще те разпитам, докато чакаме. — Тя се наведе напред и посвети цялото си внимание на Джейн. — Нова ли си на полуострова? Лицето ти изобщо не ми е познато. С деца на еднаква възраст би трябвало да сме се засичали я в „Джим-баРУ“, я в часа за четене на приказки, я някъде другаде.

— Местим се тук през декември — отвърна Джейн. — В момента живеем в Нютаун, но реших, че би било хубаво известно време да поживеем близо до плажа. Импулсивно решение, предполагам.

Думата „импулсивно“ ѝ хрумна съвсем внезапно и я зарадва и смути едновременно.

Опита се да направи историята си импулсивна, все едно тя наистина бе импулсивно момиче. Каза на Маделин, че един ден преди няколко месеца завела Зиги на екскурзия до плажа, видяла табела за апартаменти под наем в една жилищна кооперация и си помислила: „Защо да не поживеем близо до плажа?“.

Не беше лъжа в крайна сметка. Не съвсем.

Един ден на плажа, повтаряше си непрекъснато, докато шофираше по стръмните баири на онзи дълъг път, сякаш някой подслушваше мислите ѝ и оспорваше мотивите ѝ.

Пириуи Бийч бе в първата десетка на най-красивите плажове в целия свят! Беше го прочела някъде. Синът ѝ заслужаваше да види един от десетте най-красиви плажа в света. Нейният прекрасен, удивителен син. Честичко го поглеждаше в огледалото за обратно виждане със свито от болка сърце.

Не каза на Маделин, че докато вървяха ръка за ръка обратно към колата, потни, с полепнал по кожата пясък, безмълвно крещеше думата „помощ“, сякаш се молеше за нещо: решение, лек, отмора. Отмора от какво? Лек за какво? Решение на какво? Дишането ѝ се учести. Усети капчици пот по челото си.

После видя табелата. Договорът за наем на апартамента им в Нютаун бе изтекъл. Тук предлагаха двустайна квартира в грозен, бездушен жилищен блок с фасада от червени тухли, но само на пет минути пеша от плажа. „Ами ако се преместим именно тук?“, бе казала тя на Зиги. Очите му грейнаха от радост и на нея внезапно ѝ хрумна, че точно този апартамент е решението на всичките ѝ проблеми. Хората го наричаха рязка промяна. Защо тя и Зиги да не направят рязка промяна в посока към морето?