Джон Апдайк - Заека богат

— Не искам да слушам. — Чарли се обръща да се върне на бюрото си. — Та те ще се женят, за бога!

Тича. Хари продължава да тича, откакто започна в Поконос, опитвайки се да си възвърне тялото от онези проклети години, когато изобщо не се замисляше за него, просто ядеше и правеше каквото си искаше — обеди в ресторантите в центъра на Брюър и в Ротарианския клуб всеки вторник, но вече започна да му се трупа. Градът, през който тича, е тъмен, изпълнен с полегати улички и тротоари, напукани и начупени отдолу, цели циментови блокове, изтръгнати от корените като надгробни плочи във филм на ужасите, мъртвите се протягат и посягат към краката му. Той продължава да се движи, поддържа темпото, заглушава протеста на дробовете си и превръща напрегнатите си мускули и изнурената си кръв в нещо като машина, която върви, накъдето я насочва мозъкът — нагоре по хълма покрай къщата с широки стрехи, почти като китайска, където живеят лесбийките. Предните им прозорци никога не светят, явно гледат много телевизия или пък се гушкат и правят каквото там правят рано-рано, или пък пестят електричество; жените няма да получават същите заплати като мъжете, докато не наложат равноправието. По-добре те да свиват гнездо тук, отколкото чернокожите или пуерториканците, те поне не се размножават.

Норвежки кленове засенчват улиците. Не са пораснали много от времето, когато бе момче. Хващаш се за някой нисък клон, издърпваш се до гнездото на стършела, разцепваш семената на две и завираш половинките в носа си, за да се превърнеш в носорог.

Дишайки тежко, той пресича сянката им. Остра болка прорязва лявата му страна. Дръж се, сърце. Старият Фред Спрингър изгърмял в лумнало яркочервено, или поне Заека винаги си е представял, че последното нещо, което се вижда при инфаркт, е яркочервена светкавица. Невероятно колко са тъмни тези американски къщи в девет часа вечерта. Като призрачен град, по тротоарите няма никой друг, всички кокошки са в кокошарниците, само тук-там кафеникаво мъждукане през някоя цепка в прозорците, нощна лампа в детска стая. Умът му потъва в бездънна тъга, като се замисли за деца. Малкият Нели в стаята си малко след като се преместиха във „Виста Кресънт“, плюшените му играчки, наредени в редица зад него, очите му като техните не могат да се затворят, страхува се да не умре, докато спи, мисли си за бебето Беки, което действително пропадна. Наистина умря. Много часове по-късно водата продължаваше да стои във ваната, прах бе покрил неподвижната сива повърхност, трябваше само да се повдигне малката гумена запушалка, а Бог с цялото си всемогъщество не направи нищо. Сухи листа шумолят и пукат под краката му — звукът на есента, въодушевление във въздуха. Папата идва, а сватбата е в събота. Дженис го пита защо сърцето му е толкова студено към Нелсън. Защото Нелсън е погълнал момченцето, което беше някога, и го е заменил с един по-амбициозен светски мъж с космати китки и голям пенис. На света няма достатъчно място. Хората се преместили на север от Слънчевия пояс, в Египет, и живеели в отоплени къщи, а сега топлината свършва, само горивото за изложбения автосалон, офисите и гаража се е удвоило от 74-та, когато за първи път видя счетоводните книги, и ще се удвои още веднъж през следващите една-две години. Когато се опиташ да намалиш разхода, момчетата от гаража почват да се оплакват, защото трябва да работят с голи ръце върху парче бетон. Могат да обуят дебели чорапи и обувки с плътни подметки, даже в един момент бе решил да купи на всички от онези ръкавици за голф, в които можеш да си пъхнеш и пръстите, но трудно щеше да намери подходящия номер за всички. Момчетата под трийсет вече не искат да работят без всички удобства и екстри — цяла нова етика, моля, социализъм. Топлината има склонност да се издига нагоре в такова голямо пространство, и увисва между гредите. Ако бяха построили сградата сега, щяха да сложат поне четирийсетина сантиметра изолация. Щом папата е толкова луд по бебета, защо не се опита той да ги топли?

Вече тича по булевард „Потър“, още нагоре, оставя си спускането за връщане към къщи, покрай канавката, където навремето течеше водата от фабриката за лед. Ръбът й е покрит със зеленикава тиня, животът се опитва да се прихване навсякъде по Земята, тоест не на Луната. Това е още една причина да не харесва идеята за пътуване до звездите. Веднъж, когато се правеше на интересен на път за училище покрай изсъхналата сега канавка, той се подхлъзна на лигавата й стена, падна вътре и си намокри чорапите и панталоните, от онези панталони от рипсено кадифе, които ги караха да носят. Шляп-шляп. Чудно колко назад във времето си спомня. Спомня си момичетата в първи клас, които носеха обувки с каишка: Маргарет Шоелкопф — тя беше толкова пълна с живот, че носът й започваше да кърви без никаква причина. Когато падна в канавката, пълна с вода от фабриката за лед, панталоните му бяха толкова мокри, че трябваше да тича вкъщи разплакан, за да се преоблече, а мразеше да закъснява за училище. Или за където и да било. Това беше нещо, което мама му беше набила в главата. Не я беше много грижа къде ходи, но трябваше да си бъде вкъщи навреме, и през по-голямата част от живота му това чувство внезапно го застигаше в съблекалнята, в автобус №16, по време на чукане, чувството, че закъснява за някъде и го чакат ужасни проблеми. В ума му се разтваря нещо като тунел, в края на който стоеше мама с пръчка в ръка. „Бой ли искаш, Хаси?“ Сякаш го питаше дали иска десерт. Пръчката беше от дънера на малкото крушово дърво в тесния заден двор на Джексън Роуд, а сърдити птици прелитаха над падналите гниещи плодове. Напоследък няма усещането, че закъснява за някъде, в този етап от живота му го е обзело странно спокойствие: хвърлената топка застива в най-високата точка от кривата на полета си. Златото му покачва стойността си горе-долу с по десет долара на ден, поне така пише във вестниците. Десет по трийсет прави триста кинта, без дори да си помръдне пръста, а като си помисли как само се мъчеше татко. Дженис го изненада, като си сложи онази монета, единственият проблем с нея в леглото е, че още не обича да му духа. В устата й има нещо стиснато, което винаги е било там. Мелани имаше от онези интересни сочни, нацупени устни с цвят на череша. Чудно как Чарли не си е спукал аортата в някой мотел някъде сред пясъците. Колко е прекрасно, когато някоя жена се отпусне и отвори устата си, за да се засмее или да възкликне толкова широко, че виждаш цялата пещера на устата й, набръчкания розов таван и езика като килим в коридора, а отзад чернотата с формата на пеперуда, която отива надолу към гърлото. Пру се засмя така оня ден в кухнята на нещо, което мама Спрингър беше казала, усмивката й е по-широка от едната страна и леко предпазлива, като че ли може да се опари, но в днешно време всички подрастващи момичета правят свирки, то си е част от културата, приемат се за даденост филми с „чукане“ и „духане“, така ги наричат съвсем открито. Водиш гаджето си на филм за възрастни в петък вечерта в старото кино „Багдад“ в горната част на Уайзър стрийт, където по времето на Заека Роналд Рейгън играеше помощник-пилот срещу японците. Нелсън е късметлия в известен смисъл. Все пак не му завижда. Беше се озовал в доста гнусен свят. Странна работа, с устата трябва да правят толкова много и не казват какво е влязло в тях, дори минута след това. Едно от нещата, които наистина ненавижда, е да види остатъци от храна — ориз или каша, или каквото и да е — полепнали по фините косми на лицето по време на хранене. Като бедната мама през последните години. Коленете му треперят. Големият му корем се тресе. Всяка вечер се опитва да удължи бягането сред мъгливите тъмни къщи, сред конусите на уличното осветление, под леденостудената килната Луна, която оная вечер, шофирайки към къщи случайно бе зърнал през осветената горна ивица на предното стъкло и за секунда му бе минало през ума: „Божичко, наистина е зелена“. Тази вечер се опитва да стигне до Кегърайз стрийт, която е нещо като алея, завиваща надолу по „Холмс“, покрай почернелите малки фабрики с тайнствени нови имена като „Линекс“ и „Дейта Дивелопмънт“ и една стара фермерска къща, която през всичките години на детството му беше със заковани прозорци и двор, обрасъл с бурени, млечка и тръни, и ограда с изпочупени летви. Сега обаче беше съвсем стегната, с малка спретната табела отвън, гласяща: ЧИФЛИК АЛБЪРТ ЩАМ, с автентични, ръчно изработени мебели и старинно кухненско обзавеждане, което разкриваше какво са представлявали фермите около 1825 г., а в коридора снимки в рамки показваха какви са били първите къщи в Маунт Джъдж преди началото на века, но не и на нивите, когато голяма част от града е била част от фермата на Щам… Явно тогава не са имали фотоапарати или пък не са ги насочвали към празни ниви. Навремето старият Спрингър беше член на управата на Историческото дружество на Маунт Джъдж и помагаше да съберат парите за реставрацията, и когато той умря, Дженис и Беси решиха, че може би Хари ще бъде избран в управата, но това не стана — пъстрото му минало го преследваше. Въпреки че на горния етаж живее млада хипи двойка, която развежда посетителите, за Хари старата къща на Щам е пълна с призраци, някогашните фермери са живели един различен начин на живот, заключвали са лудите сестри на тавана и са удушавали бременните прислужнички в пристъп на демонично алкохолно опиянение, криели са телата им в сандъци за картофи, така че скелетът да излезе на бял свят чак след петдесет години. В съседство някога се намираше спортната асоциация „Съншайн“ и като момче Хари си мислеше, че е пълна със спортисти, и се надяваше някой ден да членува в нея, но когато преди двайсет години най-после влезе, вътре миришеше на фасове и бира, вкиснала се на дъното на чашата. След това през 60-те години тя затъна в упадък и лоша слава, а момчетата, които пиеха и играеха на карти там, ставаха все по-стари, все по-малко на брой и все по-мрачни. Така че, когато сградата бе обявена за продан, Историческото дружество я купи и събори, и на мястото й построиха паркинга за посетителите, които се отбиваха в чифлика на Щам на път за Ланкастър, където искаха да погледат квакерите, или за Филаделфия — за Камбаната на свободата. Човек не би предположил, че ще успеят да го намерят скрит в бившата Кегърайз стрийт, но удивителен брой все пак успяваха и при това повечето от тях бяха белокоси. История. Колкото повече имаш, толкова повече трябва да я преживяваш. След известно време се натрупва прекалено много, за да бъде запомнена, и може би в този момент империите започват да западат.