Джон Апдайк - Заека богат

Сега вече наистина е ускорил темпото, уличката тръгва надолу покрай магазина за козметика и един кокошарник, превърнат в малка работилничка за кожени изделия. Тези хипита са навсякъде, опитват се да оцелеят, изпуснали са влака, но поне са се забавлявали. Превъзмогва първата вълна на умора, когато си мислиш, че не можеш да накараш тялото си да направи дори една крачка, а бедрата пулсират от болка. Тогава изпадаш в състояние, в което тялото ти сякаш се движи от само себе си, сякаш се вози в машина, а умът ти е като космонавт в ракета и мислите ти просто летят. Да можеше само Нелсън да се ожени, да замине и да се върне забогатял след двайсет години. Защо тези хлапета не могат да се оправят сами, а вечно пълзят обратно? Твърде е пренаселено там навън. Папата, Исусе, дано не го застрелят, напълно в стила на Америка е някоя откачалка да го гръмне само за да види името си във вестниците, като онзи писклив Фом, който чукаше каубоите в ранчото на Менсън. Човек би предположил, че всичките тези задници, които Менсън бе изредил, са го направили по-добронамерен, нали именно сексуалната ярост предизвикваше войните, беше го чел някъде. Знае какво мисли папата за контрацептивите, обаче той самият никога не е харесвал презервативите, дори в казармата, където ги раздаваха безплатно. В този брой на „Консюмър Рипортс“ има статия за тях, дълга няколко страници. Някои хора явно ги предпочитаха оцветени ярко, оребрени или с миниатюрни пъпчици, за да осигурят на жената допълнително дразнене отвътре, нима всички служители на списанието предлагат на секретарките да се чукат, или какво. Някои хора дори харесвали от онези, направени от овче черво. От самата мисъл го побиват тръпки там долу. Не можа да прочете статията докрай от погнуса. Чуди се какво ли използва дъщеря му — селските методи, на които някога се подиграваха в училище, като да клекнеш върху царевично стъбло. Тя му изглеждаше доста невинна, когато й хвърли онзи един-единствен бегъл поглед, а и кой ли не би изглеждал невинен сред селяндури? Рут ще й обясни всичко, какви свине са мъжете. А и онова лаещо куче ще бъде доста обезкуражаващо.

Има и по-дълъг път до вкъщи, надолу по „Джексън“ до „Джоузеф“ и нататък, но днес решава да мине напряко през моравата на голямата каменна баптистка църква, харесва му да усеща тревата под краката си, фасадата на църквата е толкова тъмна до стъпалата, които водят надолу до Мъртъл стрийт, а още по-нататък до червено-бяло сините пощенски фургони, паркирани в редица покрай черната платформа, американското знаме виси отпуснато и ярко над предната фасада с фалшивия фронтон. Навремето знамето не можеше да се развява нощно време, но сега всички градове го осветяваха с прожектор — чисто прахосничество на електричество, всмукващ и последната капчица енергия, за да развее знамето. „Мъртъл“ стига до „Джоузеф“ от другия край. Те ще седят и ще го чакат, ще гледат телевизия или ще обсъждат сватбата, стават все по-сантиментални сега, когато датата наближава и Супи е задействал всичко. В крайна сметка поканиха Чарли Ставрос и Грейс Стул заедно с още няколко жени и няколко приятели от „Летящия орел“. Оказа се, че Пру, или Тереза, както са я записали в обявата, която искат да пуснат, има леля и чичо в Бингамтън, Ню Йорк, и те ще дойдат, въпреки че бащата е някакъв раздразнителен тип, който иска да удуши дъщеря си и да я сложи в сандъка за картофи. Той ще влезе и Дженис ще пусне обичайната остроумна забележка как ще си докара инфаркт. Вярно, че бялото му лице почервенява, виждал се е в огледалото във фоайето, със сините си очи е като Дядо Коледа без мустаците. Трябва да се наведе над облегалката на някой стол и известно време да диша тежко, докато се успокои, но това е част от веселбата, от желанието да я стресне. Бедната глупачка, какво ли би правила без него. Ще трябва да се откаже от клуба и от всичко, и да се върне да продава ядки в „Крол“. Той ще влезе и Пру ще седи на дивана плътно до Нелсън, като полицай, който придружава престъпник от един затвор до друг във влака и внимава белезниците да не се виждат. Единственото нещо, от което Хари се страхува сега, когато Пру е част от семейството, е да не вмирише стаята с потта си. Тотеро миришеше така онзи път в „Съншайн“, киселата тъжна, телесна миризма на възрастен човек и понякога, когато става сутрин от леглото, Хари с изненада я усеща върху себе си — онзи лек дъх на труп, който тъкмо започва да се разлага. Средната възраст е прекрасно време, когато всички неща, които си мислел, че никога няма да се случат, се случват. Когато беше на шестнайсет, четирийсет и шест му се струваха далечни като другия край на дъгата и никога няма да стигне дотам. Ако в живота има някакъв смисъл, човек би предположил, че досега би трябвало да се е изяснил.