Джон Апдайк - Заека богат

— Бедният Нелсън — казва Хари. Мъката за детето му кърви нагоре към тавана, изпъстрен със сенки от уличната лампа, които прозират през бука. — Това е като истински ад за него.

— Е, идеята на Мелани не е била много лоша. Тя не одобрявала, че Нелсън непрекъснато излиза с Били Фознахт и тайфата му, вместо направо да ни каже какво става и защо иска да започне работа във фирмата.

Хари въздиша:

— И кога е сватбата?

— Веднага щом привършим с приготовленията. Вече е в петия месец, дори ти го забеляза.

Дори ти, това го дразни, но не иска да сподели с Дженис инстинктивното си усещане за някаква връзка с това момиче.

Пру е като майка му, недодялана и кокалеста, с едри ръце, но не толкова обикновена.

— Една от причините да отида с майка в църквата беше, че искахме да говорим с преподобния Кампбел.

— Този педал? О, Господи!

— Хари, ти изобщо не го познаваш. Той е необичайно мил към майка и е направил страшно много за енорията.

— И особено за момчешкия хор, бас ловя.

— Толкова си консервативен. Дори майка с всичките си предразсъдъци е по-отворена от теб. — Тя обръща лицето си и говори във възглавницата: — Хари, много съм уморена. Аз също съм притеснена от всичко това. Искаш ли да питаш още нещо?

Той пита:

— Дали обича момичето, как мислиш?

— Нали я видя. Тя е красива.

— Видях, но дали Нелсън го вижда? Чувала си да говорят, че всичко се повтаря, но аз не мисля, че е точно така. Когато ние се оженихме, всички го правеха, но днешните младежи се въздържат. Просто живеят заедно, така че сигурно това е по-добре. Искам да кажа, сигурно бракът вече е по-страшен.

Дженис отново обръща глава:

— Мисля, че е добре, че е малко по-голяма от него.

— Защо?

— Ами защото Нелсън трябва да поулегне.

— Не бих нарекъл улегнало едно момиче, което допуска да забременее и след това разиграва сцената „Бебето има право на живот“. А какви са родителите й?

— Обикновени хора от Охайо. Мисля, че баща й работи на кораб.

— А-ха — реагира той, — сините якички! Тя не се омъжва за Нелсън, омъжва се за „Спрингър Мотърс“.

— Точно като теб — отговаря му Дженис.

Това би трябвало да го подразни, но всъщност му харесва, харесва новото й чувство, че е някаква награда. Той слага ръката си на онова гладко място при извивката на талията й.

— Виж, когато аз се ожених за теб, ти продаваше солени ядки в „Крол“ и родителите ми мислеха, че баща ти е мошеник, който ще свърши в затвора.

Но той свърши в рая. Фред Спрингър завърши дългото катерене по дървото към звездите. Изгубен в Космоса. Сега Дженис го следва, докосването му я унася точно когато той усеща под кръста си едно пулсиране, което може би е сигнал за успешна ерекция. Няма нищо общо с мисълта да чукаш пари. Не я чука достатъчно, бедната тъпа богаташка. Заспала е гола. Когато току-що бяха женени и години след това тя носеше от онези памучни нощници, с които изглеждаше като старомодната реклама на „Време за пенсиониране“, но някъде през седемдесетте започна да си ляга гола. Дребното й, все още стегнато и гладко като змия тяло, бе почерняло на местата, които екипът й за тенис не покриваше, и с по-бял корем, който банският й от две части разкриваше. Колко бързо изсъхнаха стъпките на Синди днес! Странното е, че изобщо не може да си представи точно как я чука, то е като да гледаш срещу слънцето. Обръща се по гръб, раздразнен и все пак облекчен, че е сам в тихата нощ и съзнанието му може да осмисли всичко ново. Когато си на средна възраст, сякаш си понесъл целия свят и все пак той излиза от контрол повече от всякога, съзнанието, което си имал като дете, се е пръснало и е било раздадено като онези хапки хляб по време на причастие. В неделното училище на Крупенбах беше поразен от едно стихотворение за пречистването — дванайсет кошници, пълни с отломки. „Пазете града си чист.“ Той се ослушва за стъпки, които се промъкват от стаята на Мелани, не от стаята на Пру. Тя беше пътувала дълго, беше се запознала с нови хора, сигурно вечерта е била много тежка за нея. Докато Дженис и майка й приготвяха някаква вечеря, което само по себе си беше истинско чудо, момичето седеше в бамбуковия стол, който й донесоха от верандата, и те внимателно я заобикаляха като коли, които заобикалят катастрофа на магистралата. Хари не можеше да откъсне очи от тази пораснала жена, която седеше там, толкова стеснителна и чужда, и осезателно безформена. Тя излъчваше гимназиална прелест, която неканено разцъфваше в сенките при железопътните прелези, покрай телефонните стълбове, близо до магистралите с очукана алуминиева мантинела по средата на затлъстели майки и бащи, смазани от сивите дни, изпълнени с работа в една Америка, замърсена от капачки от бутилки и парчета счупени шумозаглушители. Заека си припомня тази красота, съзирайки я в Пру, в дългите й, покрити с мъх ръце и слаби китки, и в небрежния лъскав водопад на косите й, вързани, подобно на пръчица, която препречва течението на поточе във водовъртежа. Дженис въздиша насън. Една кола профучава отвън, през отворения прозорец долита дискомузика. Навечерието на Деня на труда, краят на нещо. Чувства къщата да се издува под него, нахлуващо присъствие изпълва долния етаж, мъртвите са събудени. Скийтър, мама, татко, господин Абендрот. Снимката на Фред Спрингър, която пожълтява на скрина, се изпълва с неестествено червения цвят, който приживе оцветяваше бузите и основата на носа на Фред. Хари насочва съзнанието си към момичетата от гимназията в Маунт Джъдж през четирийсетте, с мъхести пуловери и матови перли, с бели блузки, през които прозираха бежовите им сутиени, с полите, винаги носеха поли, дълги като вечерни рокли, когато последната мода беше „последна“. Те се носеха по коридора с шкафчетата и отвън покрай тръбния парапет, който обточваше дългите циментови кладенци, които пропускаха светлина през прозорците на мазетата в магазина и помещенията за трудово възпитание, и стаите по музика, подреждаха се в редици с дълги поли, обувки с цветна лента отпред и къси бели чорапки, издишвайки зимния въздух като цигарен дим, с граховозелени якета, в онези дни никой не носеше анораци, с тъмно червило като Рита Хейуърт в старите училищни дневници. Възбудата от развяващите се над чорапите им поли — ела и ме намери, ако можеш! — дивото присъствие на срамните косми, срамежливо разтворените им бедра в тесните коли, влажната ивица бикини, Мери Ан, първото му момиче със смъкнати около обувките бикини като капан за животни, запаленият двигател на бащиния нов син плимут, за да работи парното.