Джон Апдайк - Заека богат

Лицата на жените изразяват загриженост, но мъжете са на второто питие и не усещат болка.

— Хей, Хари — вика Бъди Ингълфингър, — преди да тръгнеш, чуй един виц, който сигурно не си чувал горе в Поконос. Защо руската балерина дойде в САЩ?

— Не знам. Защо?

— Защото комунизмът не е Годунов.

Задължаващият смях на трите жени, които гледат към лицето на Хари, е като някакъв плод, като три различно узрели плода на един и същи клон, които все още висят там, когато им обръща гръб. Синди е облякла копринена блуза с цвят на праскова и малкото й златно кръстче блещука във V-образното й деколте. Не го беше забелязал, когато беше почти гола. Той сменя обувките си в съблекалнята и вместо да се изкъпе, взема закачалката със спортното си сако и панталона, които щеше да си облече за банкета, и я премята на ръката си на път за паркинга. Все още не чувства королата както трябва. По радиото чува, че отборът на Филаделфия е победил в Атланта с 2 на 1. Приятелите му вече не споменават отбора, той е на пето място, извън класирането. В това общество, щом си извън класирането, все едно си умрял, ставаш неудобен. Не е Годунов. „Пазете града ни чист.“ Говорителят по радиото не е онази тъпанарка, а млад мъж с глас, който пада като капки мазнина във вода, сричка по сричка. Ураганът „Дейвид“ вече е взел шестстотин жертви на Карибите, казва той, и най-накрая учени са стигнали до заключението, че на Титан, най-голямата луна на Сатурн, може да съществува живот. Хари минава покрай фабриката за амбалаж и още веднъж се наслаждава на гледката към Маунт Джъдж, която се разкрива от шосе 422 — редиците къщи, които се изкачват по склона на планината като стълби, с прозорци, които залязващото слънце облива в злато, подобно на тикви за Хелоуин. Ами ако се беше родил на Титан, как би се чувствал сега? Той си представя онази пепелява лунна повърхност, мъже, които подскачат в белите си костюми, оставящи завинаги стъпките си в пепелта. Спомня си как, когато ходеха на гости у Спрингърови, и през първите години след пожара, когато се преместиха да живеят там, двамата с Нелсън гледаха „Изгубени в Космоса“, седнали на сивия диван, как се гърчеха и стенеха, когато доктор Смит направеше нещо глупаво, опасно и егоистично, което само онзи робот, с човешки глас и малкото момченце Уил можеха да оправят, а корабът се бореше с човекоядни растения или каквито там бяха злодеите същата седмица. Сега се чуди дали Нелсън си е представял, че е Уил, който спасява възрастните от самите тях, чуди се къде е момчето актьор и какъв е сега и се надява да не е наркоман като повечето деца звезди в днешно време. Те бяха изгубени в добрия триизмерен Космос, а не в сапунения еуфоричен Космос, който сега показват по телевизията — трикове с музика и осветление, трикове, които свързва с филма „2001“, неприятен спомен, тъй като Дженис избяга с Чарли точно когато го даваха и целият ад се изсипа върху главите им. Проблемът е, че ако раят наистина съществува, как може да съществува рай, който можем да търпим завинаги? Тук, на земята, ако надникнеш отвъд скуката, нещата са се променили, приближил си се към гроба още малко и това е вълнуващо. Представи си да се катериш нагоре, нагоре по онова огромно дърво на фона на нощното небе. Завива ти се свят. Кошмарно. Заека дори не обичаше да се катери много нависоко по онези малки норвежки кленове в града, въпреки че когато го гледаха други деца, се набираше, хващайки се все по-здраво, когато клоните ставаха по-тънки. От определен ъгъл най-ужасяващото нещо на света е собственият ти живот, фактът, че той е твой и на никого другиго. Една примка се надига в гърдите му като въже, което непрекъснато извиваш. Какво толкова лошо се беше случило, за да не дойде Дженис на банкета след играта на отбора им?

Той набира скорост по Джексън стрийт, уличните лампи светват по-рано с всеки изминал ден. Мустангът на Дженис е паркиран отпред със спуснат гюрук, сигурно е ходила някъде след църквата, защото никога не вози Беси със спуснат гюрук. Зад вратата във всекидневната някаква малка армия е струпала цяло богатство от брезентови чанти. От кухнята се носят смях и светлина. Компанията излиза да го пресрещне в сенчестата ничия земя между стълбището и преддверието. Над Мама Спрингър и Дженис се извисява нова жена, висока, с прилежно сплетена коса, издаваща ярки морковени отблясъци на кухненската лампа. Точно на мястото, където светлината би се заплела в обърканите къдрици на Мелани. Свикнал е с Мелани. Нелсън казва: