Джон Апдайк - Заека богат

— Глупако — Рони Харисън изкрещява към него, — защо направи това?

— За да те ядосам, тъпанар такъв — отговаря му Заека.

При отбор от четирима един от играчите трябва да постигне добри резултати на всяка дупка, иначе целият отбор губи. Хари имаше най-дългия удар от всички, а вижте го сега. Размърдва краката си, за да се намести по-добре върху пясъка и отпускайки тялото си на пети той се насилва да удари със стика, да го вдигне и да удари. Обикновено удря чисто, когато е спокоен, и отпраща топката през зелената част, и дори в този момент на яд към Рони и мрачно безразличие ударът се получава: топката се понася в облаче пясък и се търкулва толкова близо до флагчето, че останалите играчи шумно го аплодират. Той удря леко към дупката, за да запази средния си брой удари, с които да вкара топката в нея. Въпреки това днес играта му се струва дълга, сигурно заради джина на обяд или заради депресията от края на лятото, но непрекъснато си представя окосената част между топките като парашути, носещи се наникъде, и чувства, че трябва да е някъде другаде, че нещо се е случило, че се случва, че е закъснял, че си е уговорил среща, за която е забравил. Чуди се дали Скийтър е имал същото чувство, когато е решил да извади пистолета и да се гръмне, дали е имал това чувство сутринта на същия ден. Уморени цветя — синчец и див морков, са клюмнали в неравната част на игрището. Милионите стръкчета трева блещукат, готови да умрат. Всичко се свежда до това, до един лист хартия, който също пожълтява, късче новини, които изрязваш и пращаш на някого без бележка. Да бъде забравено. Историята дълбае пещерите капка по капка. Мъртвият Скийтър се скита долу, кикотейки се. Времето се процежда през стръкчетата трева като безцветна отрова. Хари е уморен, от лятото, от голфа, от слънцето. Когато беше млад преди двайсет години и тъкмо се учеше да играе, и дори когато отново се захвана с голфа преди около осем години, имаше удари, които му се струваха истинско чудо, прави като ръба на стъкло и толкова дълги, че не можеха да бъдат предизвикани от никаква сила, освен от неговата. Той продължаваше да играе само заради сътрудничеството с тази сила, но когато започна да става все по-добър и вече не толкова непохватен, тези идеални удари ставаха все по-редки и сега дори най-добрите бяха с малка опашка или бяха провлечени и малко или много бяха извън линията. Всичко се беше превърнало в работа, приятна работа, но все пак работа, въпрос на приближаване към царството на несъвършенството, в което проникваше само естественото здравословно щастие. В стремежа си към подобно щастие Хари се чувства гузен, изправен насред игрището, докато сенките се удължават, в компанията на тези трима мъже, които далеч от жените си са толкова скучни, колкото сигурно изглеждат на Бог.

Дженис не го чака в залата или край басейна, когато в 5:45 най-накрая свършват играта. Вместо нея се приближава едно от момичетата в зелено-бели униформи и му казва, че съпругата му иска да й се обади вкъщи. Той не познава това момиче, не е Сандра, но тя знае името му. Всички в „Летящия орел“ познават Хари. Отправя се към залата, ръката му е постоянно вдигната за поздрав към останалите членове там и пуска в телефона същата монета, която използваше да отбелязва топката по затревената част. Дженис отговаря след първото позвъняване.

— Хей, моля те ела — казва й той. — Липсваш ни. Играх доста добре през втората деветка, след като изкарах джина с тоник от тялото си. С нашите смотани удари Уеб смята, че най-добрата топка е шейсет и едно, която е достатъчно добра за риза „Ла коста“ поне. Трябваше да видиш удара ми на трета.

— Искам да дойда — отбелязва Дженис, а гласът й е толкова внимателен и далечен, че на Хари му минава мисълта, че са я хванали за заложница и трябва да внимава какво говори, — но не мога. Тук има някой.

— Кой?

— Някой, когото не си виждал още.

— Важен?

Тя се засмива:

— Така мисля.

— Защо, по дяволите, си толкова тайнствена?

— Хари, просто си ела.

— Но сега е ред на тържеството и награждаването. Не мога да изоставя отбора си.

— Ако си спечелил награда, Уеб ще ти я даде по-късно. Не мога да говоря безкрайно.

— Дано новината да е добра — предупреждава я той и затваря телефона. Какво ли е станало? Нелсън е направил още една катастрофа и полицията е дошла да го прибере. Хлапето има криминални наклонности.

Хари се връща при басейна и казва на другите:

— Лудата Дженис настоява да се прибера вкъщи, но не казва защо.