Джон Апдайк - Заека богат

— Татко, това тук е Пру.

„Това тук“ звучи като уплашена шега.

— Годеницата на Нелсън — обяснява Дженис с напрегнат, но плътен глас, опитвайки се да разведри атмосферата.

— Това факт ли е? — Хари се чува да пита.

Младата жена пристъпва напред, една тънка прегърбена фигура, и той взема кокалестата ръка, която му протяга. В неясната светлина, която се процежда през прозорците на трапезарията, тя изглежда обикновено, младо червенокосо момиче, преминало моминството, с прекалено дълги ръце и широк таз и със странна красота. Тялото й някак безпомощно не принадлежи само на нея, но и на тях, отдадено е, около нея витае иронично изкривено примирение, че е очукана от живота, въпреки младостта си, но несгодите още не са достигнали до очите й, които са яснозелени, макар че гледат изпитателно. Докато доверява ръката си на неговата, усмивката й съвсем леко се забавя, като че ли вътре в себе си тя иска да се увери, че има на какво да се усмихва, но след това го прави достатъчно енергично, присвивайки ъгълчето на устата си. Облечена е в широк кафяв пуловер и новите модерни размъкнати дънки, с избелели петна по бедрата. Косата й е пригладена зад ушите в опашка, която се спуска по гърба й, и е толкова права, че сякаш е изгладена с ютия. Изглежда боядисана — бледото червено е толкова ярко.

— Не бих казала, че съм му точно годеница — отговаря Пру директно на Хари. — Нямам пръстен, вижте — и тя протяга треперещата си ръка.

В желанието си да фокусира това ново същество, Хари поглежда от Нелсън право през Дженис, която после в леглото може да изпече на шиш, към мама Спрингър. Устата й е стисната, ако я потупаш, ще звънне като гонг, вцепенена в лилавата си рокля за църква. Устата на Нелсън виси отворена. Той е като болен, омагьосан от лекарите около себе си, болестта му най-накрая е открита и подлежи на лечение. В присъствието на Пру той изглежда с години по-млад, отколкото, когато Мелани беше наоколо, нервната му твърдост се е стопила. На Хари му идва наум, че това момиче е по-старо от Нелсън, и едно друго, по-дълбоко инстинктивно откритие се спуска над него, докато се чува бащински да казва като весел домакин:

— Е, както и да е, приятно ми е да се запознаем, Пру. Тук имаме всякакви приятели на Нелсън. — Това явно му прозвуча грубо, защото добавя: — Обзалагам се, че ти си момичето, на което изпращаше всички тези писма.

Тя свежда поглед, страните й почервеняват, като че ли си я зашлевил.

— Прекалено много писма, предполагам — казва.

— Това не ми пречи — уверява я той. — Аз не съм пощальон. Той наскоро почина, между другото. Въпреки че вината не е у теб.

Тя вдига очи, цъфтящо зелени.

Пру е бременна. Едно от малкото предимства на това да не си вчерашен е, че един мъж придобива, подобно на предчувствието за времето утре по вкуса на вечерния въздух, някакво чувство за физиологията на женския пол, за климата му. Талията й е по-широка, отколкото на жените на нейната възраст, и тази неестествена чистота на зелените й очи, и забавените й движения, докато се извръща от шегата на Хари за помощ към Нелсън, му напомня за товар, който не пречи, за подутина под вълните. В трети или четвърти месец, предполага Хари. И с това предположение една светла лента се задвижва назад и осветява изминалите месеци. Стените на тази къща, облепени с тапети на мотиви, които са се впили в тях като петна, променят значението си и задържат това семе между тях. Зацапаният сив диван и столът в същия цвят, голямото кресло и телевизорът (марка „Адмирал“), и пищните лампи от цветен порцелан и потъмняла мед на мама Спрингър, старите акварели в рамки, потънали в прах от това, че никой не ги поглежда, покривчиците за маса, които мама навремето изплете, и колекцията й от чупливи фигурки, подредени върху тройните ъглови рафтчета, очукани и захабени като старинни мебели, въпреки че ги бяха извадили от мазето, където бяха трупани през дългия брачен живот на Фред Спрингър — всички тези сувенири на мъртвите ще заблестят с нова светлина, ако, както Хари си представя, тайната на този неканен гост е едно дете. Чувства се издут. Тази догадка се е стоварила върху му като юмрук. За разлика от Мелани той се чувства близък с това момиче, трогнат е от нея, тя го възбужда: той иска да й е направил това бебе.

В леглото пита Дженис:

— Откога знаеш?

— О — отговаря тя, — от около месец. Мелани веднъж се изпусна и аз направо попитах Нелсън. Той беше облекчен, че може да говори за това, дори се разплака. Просто не искаше ти да разбереш.