Джон Апдайк - Заека богат

Момичето се усмихва при споменаването на йени. Събирайки кураж, момчето казва:

— А тази тук? — Младият фермер докосва гладкия черен гюрук на селиката.

Ентусиазмът на Хари е на изчерпване. Момчето се интересува от колите, а не от купуването им.

— Току-що докоснахте една супермашина — казва Хари на момчето. — „Селика GT“ спортно купе, може да се състезава с „Порше“ или с MG, когато си поиска. Стоманени джанти, кристален кварцов часовник, радио с къси и дълги вълни — всичко е стандартно. Стандартно. Представи си какви са екстрите. Тази тук има хидравличен волан и шибидах. Откровено казано, доста е скъпичка, почти пет бона. Но държа да кажа, че е цяла инвестиция. В днешно време хората все повече си купуват коли. Старото схващане за еднократните носни кърпички и продаването на всеки две години отдавна е отнесено от вихъра. Купи си добра солидна кола сега и ще имаш нещо за дълго време, докато, ако ги къташ, доларите ти ще отидат право в ада. Купувай качествени стоки, това е моят съвет към всеки младеж, който сега си стъпва на краката.

Явно доста се е въодушевил, защото момчето предупреждава:

— Ние просто разглеждаме.

— Разбирам — бързо отговаря Заека, извъртайки се към мълчаливото момиче. — Изобщо не искам да ви притискам. Избирането на кола е като избирането на другар, отнема време. — Момичето се изчервява и отмества поглед. Щедри бащински съвети напират в Хари. — Живеем в свободна страна. Комунистите не са стигнали по-далеч от Камбоджа. Няма как да ви принудя да купувате, докато сами не сте готови. За мен е все едно. Тези коли сами се продават. Всъщност извадихте късмет, че в момента имаме такъв избор, преди две седмици получихме доставка и няма да има нова до август. Япония не може да произведе достатъчно от тези коли, за да задоволи всички. „Тойота“ е на първо място по износ на автомобили в целия свят.

Не може да откъсне очи от момичето. Тези кръгли очи му напомнят за някого. Млечнобелите, покрити с лунички рамене, вдлъбнатината, където презрамката на потничето се е впила в кожата. Ако я стиснеш, пръстите ти ще се отпечатат върху кожата й, толкова е свежа.

— Я ми кажете колко голяма кола търсите? Смятате ли да създавате семейство тук или сте само двамата?

Момичето се изчервява още по-силно.

„Не се омъжвай за тоя приятел — мисли си Хари. — Хвалбите му ще те потискат.“

Момчето казва:

— Нямаме нужда от друго комби, баща ми има пикап „Чери“ и ми даде този скуеър, когато завърших училище.

— Страхотна бричка — отстъпва Заека. — Можеш да я счупиш, но не можеш да я съсипеш. Дори през 71-ва ги правеха с повече желязо, отколкото сега. Детройт сдава багажа.

Има чувството, че се носи по въздуха — по младостта им, парите си, блясъка на този юлски следобед и обещанието му, че утрешният ден, неделя, ще бъде подходящ за голф.

— Ако смятате да се установите за постоянно, ви трябва нещо повече от носталгичен предмет, трябва ви нещо такова. — Той отново потупва оранжевата ламарина и прочита раздразнение във вдигнатите към него студени, бледи очи на момичето. Прости ми, мила, на човек толкова дяволски му доскучава да виси тук, че е склонен да дрънка глупости.

Ставрос, напълно забравен, се провиква от бюрото си през автосалона, облян в слънчевите ивици.

— Може да искат да се повозят. — Явно иска да си работи документите на тишина и спокойствие.

— Искате ли да изпробвате някоя? — пита Хари.

— Става късно — казва момчето.

— Ще ви отнеме само минутка. По този път се минава само веднъж. Изживейте момента. Сега ще взема ключовете. Чарли, ключовете за синята корола отвън на таблото ли са или са ти в бюрото?

— Аз ще ги донеса — промърморва той.

Отблъсква стола си от бюрото и все още приведен, отива в коридора зад високото до кръста разделително матово стъкло — кичозно подобрение, което Фред Спрингър поръча в края на дните си. Зад него в стената от шперплат, имитираща орехово дърво, врати водят до кабинетите на Милдред Круст и касиерката, която и да е тя този месец, и до кабинета на главния търговски представител, който е между техните два. Вратите обикновено стоят отворени и момичето и Милдред се разхождат напред-назад да се консултират. Хари предпочита да стои отпред в салона. Навремето тук имаше само три метални бюра и парче мокет; единствената затворена врата беше тази към общата тоалетна, с шишенцето сапун, което човек трябваше да тръска с капачката надолу, за да изстиска малко сапун. Сега рецепцията е встрани, в отделно крило, до чакалнята, където рядко чакат клиенти. Ключовете, които Чарли търси, висят заедно с други, които вече не отключват нищо на този свят, на едно табло, потъмняло от нацапани с грес пръсти, до вратата към отдел „Части“: тунел, задръстен от метални рафтове, чиито наклонени прозорци гледат към звънтящата пещера на сервиза. Не е нужно точно Чарли да ходи за ключовете, но той знае къде се намира всичко, а и човек не трябва да оставя клиентите си да се чувстват глупаво сами, те и без това имат склонност да се измъкват. По-страхливи са и от елени. Като нямат какво повече да си кажат, момчето, момичето и Хари се заслушват в свистящото дишане на Чарли, който се връща с ключовете на королата и временните номера с ръждясалите им пружини.