Джон Апдайк - Заека богат

Господи, мъртвите. Броят им непрекъснато се увеличаваше: гледат към теб, приканвайки те да се присъединиш към тях, обещават ти, че всичко ще е наред, че там долу всичко е меко и нежно. Татко, мама, старият Спрингър, Джил, бебето, което нарекоха Беки, Тотеро. Дори Джон Уейн, онзи ден. Всеки ден страницата с некролозите показва безкрайно богата жътва, лицата на стари учители, клиенти, местни знаменитости като самия него, за момент проблясват и после изчезват. За пръв път от детството си насам Заека е щастлив просто защото е жив. Той казва на Чарли:

— Мисля, че бензинът ще се свърши, когато пукна аз, през две хилядната година. Смешно е да се говори така, но съм доволен, че живея сега. Новото поколение ще живее от остатъците ни. Ние ядем основното ястие.

— Продали са ти добра сделка — отвръща гъркът. — На теб и на много други. Големият Петрол в момента има достатъчно резерви, за да изкара още петстотин години, но те искат да ги намалят. Чух, че в момента в залива Делауеър на котва стоят седемнайсет супертанкера, които чакат цените да се покачат достатъчно, за да отидат в рафинериите на Южна Филаделфия и да разтоварят. Междувременно хората загиват на колонките за гориво:

— Спри да караш кола, тичай — отговаря Заека. — Започнах да тичам за здраве и се чувствам отлично. Искам да отслабна с петнайсет килограма.

Всъщност намерението му да тича преди закуска всеки ден с пукването на зората продължи само една седмица. Сега се задоволява с това да се влачи из квартала след вечеря, за да се спаси от споровете на жена си и майка й.

Докоснал е болезнено място. Чарли признава, като че ли на документите пред него:

— Докторът ми каза, че ако се опитам да правя упражнения, той си измива ръцете.

Заека леко се смущава:

— Вярно ли? Оня доктор, как му беше името, не говореше такива неща. Доктор Уайт. Пол Дъдли Уайт.

— Той умря, фитнес маниаците измират по парковете като мухи. Вестниците не пишат за това, защото на фитнес индустрията много й порасна работата. Спомняш ли си онези малки магазинчета за здравословна храна на хипитата? Знаеш ли кой ги притежава сега? „Дженеръл Милс“.

Хари невинаги знае доколко насериозно да приема Чарли. Това, което знае по отношение на стария си съперник, е, че той е сърдечен и огромен, безспорно предпочитан от Господ по щекотливия въпрос за животинското здраве. Ако Дженис беше избягала с Чарли, както искаше, щеше да се е превърнала в медицинска сестра. Вместо това сега играе тенис по три-четири пъти седмично и изглежда по-добре от всякога. Хари непрекъснато се опитва да се подценява пред Чарли, за да предпази по-крехкия мъж от бремето на собствения си късмет. Той остава безмълвен, докато съзнанието на бившия му съперник си проправя път обратно от срама и сянката на забележката на лекаря му към енергийните резерви на паметта му.

— Бензинът — казва той, като произнася думата с онова гръцко крякане, което е почти като хриптене — не беше ли за харчене? Навремето имах една империал с двоен карбуратор и като махнех филтъра, поглеждах в клапата, докато е празна, ми приличаше на тоалетна, когато пускаш водата.

Хари се засмива в желанието си да е съпричастен.

— През лятото по цял ден се возехме, нямаше какво друго да правим, освен да бръмчим с колите. Напред-назад по централната улица, напред-назад. Колко мислиш, че минаваха онези стари V-8 с едни галон? Двайсет и пет — трийсет километра? Така и не се сетихме да засечем.

— Чичовците ми още не искат да карат малки коли. Казват, че не желаят да бъдат смачкани от някой камион.

— Спомняш ли си Пилето? Интересно, че не бяха сгазени повече деца.

— Кадилаци. Когато някой от братята му си купеше буик със спойлери като перки, баща ми задължително си купуваше кадилак с още по-големи спойлери. Не можехме да преброим задните светлини, приличаха на кора с червени яйца.

— Имаше един тип от Маунт Джъдж, Дон Еберхарт, който се качваше на таблото на доджа на баща си, докато се спускаше надолу по хълма зад фабриката за кутии, и въртеше волана оттам. През целия път надолу по хълма.

— Първата кола, която си купих, беше студебейкър 48-ма година, а предницата й приличаше на самолет. Беше на около сто и двайсет хиляди километра, това беше през лятото на 53-та. Как само копаеше, миличката! Като тръгнех на светофара, усещах как предните гуми започват да се вдигат, точно като на самолет.

— Ще ти разкажа една случка. Веднъж, с Дженис току-що се бяхме оженили и аз й бях сърдит за нещо, вероятно за това, че е такава, каквато е; отидох до Западна Вирджиния и обратно за една нощ. Луда работа. Сега, за да направиш подобно нещо, трябва да си изтеглиш всичките спестявания.