Джон Апдайк - Заека богат

— Мисля, че имаш предвид Роуз — отговаря той. — И той не помогна кой знае колко. Тази година няма да ходят никъде, избраха отбора на Питсбърг. „Пирати“ или „Мечове“, винаги побеждават. Завий наляво при жълтото ограничение. Ще ни отведе точно през шосе 111 и след това излизаш на задната страна на двора. Какво е твоето мнение?

В профил момчето има ориенталски вид — между червеното му ухо и червения му нос има голямо разстояние, блясъкът на подпухналите му очи не издава нищо. Хари винаги е смятал, че хората, които си изкарват прехраната от калта, са злобни. Джейми заявява:

— Както казах, ние просто разглеждахме. Тази кола е доста малка, но може би просто не съм свикнал с нея.

— Искате ли да пробвате королата? Отвътре прилича на палат, след като си бил в една от тези, въпреки че на външен вид не изглежда така, защото е само два сантиметра по-широка и пет сантиметра по-дълга.

Сам се чуди как сантиметрите се ронят от устата му. След пет години с тези коли току-виж започнал да говори на японски.

— Но ще трябва да свикнеш — казва на Джейми — с по-ниската скорост. Старите лодки сдават багажа. Хората ги продават, а ние не можем да ги препродадем. Почти половината ги продаваме на едро, а от тях правят сандъчета за цветя по первазите на прозорците. Петстотинте кинта отстъпка, които ще ти направя за твоята, са само от учтивост, вярвай ми. Обичаме да подпомагаме младите. Мисля, че този свят отива по дяволите, щом една млада двойка като вас не може да си позволи да си купи кола или къща. Щом човек не може да си стъпи на краката, па макар и на дъното на така устроеното общество, хората ще загубят вяра в системата. Шейсетте са нищо в сравнение с това, което ни предстои, ако нещата не почнат да се подобряват.

Чакълът в двора хрущи под гумите на колата. Паркират на предишното място на королата и момчето не може да намери бутона, за да измъкне ключа. Хари му го показва отново. Момичето се навежда напред нетърпеливо да се измъкне и дъхът му раздвижва безцветните косъмчета по китката на Хари. Слизайки от колата, той усеща, че ризата е залепнала на раменете му. Тримата бавно се изправят. Слънцето е все още силно, но високо в небето няколко слоести облака хвърлят сянка на съмнение относно играта на голф през утрешния ден.

— Добре караш — казва той на Джейми, изоставил надеждата за продажба. — Ела за минутка вътре и ще ти дам да прочетеш нещо.

В автосалона слънцето прониква през хартиения плакат, през който на обратно прозира надписът НИЕ ПРЕДЛАГАМЕ. Ставрос не се вижда никъде. Хари дава на момчето визитката си с надпис ГЛАВЕН и го моли да се разпише в клиентската книга.

— Както казах… — започва момчето.

Заека вече губи търпение:

— Това не те обвързва с нищо! Просто „Тойота“ ще ти изпратят пощенска картичка за Коледа. Дай, аз ще го напиша вместо теб. Собствено име Джеймс?

— Нунемахер — отговаря момчето предпазливо и му го диктува буква по буква. — Р. Д. Номер 2, Галилий.

Почеркът на Хари се е развалил през годините, дългата му ръка се движи рязко, но все още не е достатъчно дълга, за да не вижда какво пише. Има очила за четене, но от суета никога не ги носи пред хората.

— Готово — казва и небрежно се обръща към момичето: — Е, млада госпожице, а вие? Същото име ли?

— О, не — засмива се тя. — Аз не ви трябвам.

В хладните й скучаещи очи проблясва дързост. Типично по женски тя се измъква, увърта. Когато погледът й се среща с неговия, от долните й ресници и сенките от недоспиване под очите й лъха сексапил. Носът й е леко чип.

— Джейми ми е съсед, аз дойдох с него да се повозя. Щях да си търся лятна рокля в магазина на „Крол“, ако останеше време.

Нещо отдавна погребано се отразява в светлината. Днес слънчевите лъчи са плъзнали към рафта, където трофеите на „Спрингър Мотърс“ очакват да бъдат раздадени, овалните релефни украшения блещукат върху безтегловните си метално бели повърхности. Задръж си името, малка курво, още живеем в свободна страна. Но той й дава своето. Взела е визитката му от големите червени ръце на Джейми и очите й, по детински озарени, поглеждат от картичката към него и после към насрещната стена, където потъмнелите от времето стари изрезки от вестници продължават да жълтеят. Пита го:

— Били ли сте някога известен баскетболист?

Не е толкова лесно да отговори на този въпрос, беше толкова отдавна. Казва й:

— Някъде през средновековието. Защо питаш, чувала ли си името ми?

— А, не — весело излъгва тази посетителка за изгубеното време. — Просто така изглеждате.