Джон Апдайк - Заека богат

След като си тръгват в подскачащия кънтри скуеър, Хари се запътва към тоалетната покрай кабинета на Милдред Круст и по коридора с матови стъкла, където среща Чарли, който се връща, след като е заключил отзад. Пак има дребни кражби и мистериозни несъответствия в процентите. Парите са като вода в спукана кофа: започват да изтичат веднага, след като си ги налял там.

— К’во мислиш за момичето? — Хари пита другия мъж, когато се връщат в салона.

— С тези очи вече не виждам момичетата. Дори да ги виждах, в моето състояние не мога да направя нищо по въпроса. Изглеждаше ми едра и тъпа. Дълги крака.

— Не толкова тъпа, колкото оня мухльо с нея — отбелязва Заека. — Боже, като гледа човек в какво се забъркват някои момичета, му иде да заплаче.

Тъмните вежди на Ставрос се повдигат:

— Мислиш ли? Някои смятат, че е точно обратното — казва и се захваща с документите на бюрото си. — Мани говори ли с теб за онова торино, което си взел за продажба?

Мани е началник на сервиз, нисък приведен човечец с черни точки по носа, като че ли рови с него из ежедневната мръсотия. Той естествено не одобрява Хари, който се мотае на слънце в изложбения автосалон и приема коли за продажба благодарение на брака си с щерката на Спрингър.

— Каза ми, че предницата не е регулирана.

— Сега наистина смята, че трябва да се оправят клапаните. Освен това мисли, че собственикът е превъртял километража.

— Какво можех да направя, човекът държеше книжката в ръка, не можех да му дам по-малко от стойността в нея. Ако не им дам това, което пише там, „Дайфендорфер“ или „Пайк Порше“ със сигурност ще го направят.

— Трябваше да оставиш Мани да я прегледа, само с един поглед щеше да разбере, че е удряна. А ако беше видял маймунския номер с километража, сега оня имаше да се оправдава.

— Не може ли да сложи нещо тежко на предните гуми, за да укроти вибрациите?

Ставрос търпеливо скръсти ръце върху маслиненозеленото си бюро:

— Въпрос на добра воля. Клиентът, на когото шитнеш това торино, никога няма да се върне, обещавам ти.

— Тогава какво предлагаш?

— Продай го на по-ниска цена на „Форд“ в Потсвил. Изкарай девет тлъсти стотачки от тази продажба и можеш да си позволиш да загубиш двеста кинта, вместо да караш Мани да я поправя. Той трябва да маркира частите си, за да предпази собствения си отдел, а когато частите са на „Форд“, те вече са маркирани. В Потсвил ще ги замажат с восък и ще ощастливят някое хлапе за през лятото.

— Звучи добре. — Заека иска да излезе навън, да се разхожда из вечерния въздух и да мечтае за дъщеря си. — Ако питате мен — казва той на Чарли, — трябва да продаваме американските коли на едро в момента, в който пристигнат тук. Никой не ги иска, освен черните и мексиканците, но дори и те ще се осъзнаят някой ден.

Другият мъж не е съгласен:

— Пак можеш да правиш бизнес с употребявани коли, ако ги подбираш. Фред казваше, че всяка кола си има купувач някъде, но не трябва да даваш за една замяна повече, отколкото би платил за колата в брой. Все пак това са пари в кеш, нали? Бройката е кеш, въпреки че не продаваш марули. — Той накланя стола си назад, плъзвайки длани по бюрото. — Когато дойдох на работа при Фред Спрингър през шейсет и трета, продавахме само употребявани американски коли, но пък тогава тук все още нямаше чужди марки. Колите идваха от улицата, ние ги пребоядисвахме, постягахме ги и никой производител не ни казваше на какви цени да ги продаваме. Пишехме цената с пяна за бръснене на предното стъкло и ако никой не я купеше за една седмица, я изтривахме и пишехме друга. Без мито за внос, без обезценяване на валутата, чиста работа.

Спомени. Тъжно е да гледаш как разяждат мозъка на Чарли. Хари уважително изчаква настроението му да се промени и изненадващо го пита:

— Чарли, ако имах дъщеря, как мислиш, че щеше да изглежда?

— Грозна. Като заека Бъгс Бъни.

— Щеше да е забавно да имам дъщеря, не мислиш ли?

— Съмнявам се. — Ставрос повдига дланите си и столът пада на предните си крака. — Имаш ли новини от Нелсън?

Хари рязко се обръща:

— Слава богу, не. Хлапето изобщо не пише. Последното, което чухме от него, беше, че щял да прекара лятото в Колорадо с някакво момиче, което забърсал.

Нелсън посещава колеж в Кент, Охайо, с кратки прекъсвания и му остава още една година до завършването, въпреки че миналия октомври стана на двайсет и две.

— Какво момиче?

— Един Господ знае, вече не ги броя. Всяка е по-странна от предишната. Една даже беше алкохоличка. Друга гледаше на карти. Май беше и вегетарианка, но може да е била някоя друга. Имам чувството, че ги избира такива, за да ме дразни.