Джон Апдайк - Заека богат

Почтеното градче Брюър минава покрай затворените му прозорци като на филмова лента от някой ням филм, докато си седи удобно в заключената и добре оборудвана кола. Движи се по шосе 111 покрай реката до Западен Брюър, където навремето живееше със Скийтър, и след това прекосява моста по Уайзър стрийт, на името на някой си мъртъв майор, която никой вече не нарича така. След това завива наляво по Трета улица покрай няколкото жилищни блока с кабинети на офталмолози, за да избегне пазарчето с фонтани и брези, които градските архитекти засадиха по най-широката част на „Уайзър“, уж за да обновят центъра (хората се шегуваха, че са засадили двойно повече дървета, отколкото е трябвало, защото мислели, че половината няма да се хванат, но на практика почти всички разцъфтяваха, така че сега в центъра на града имаше цяла гора, където спяха пияниците и наркоманите и непрекъснато ставаха побоища). Хари минава по диагоналната Айзенхауер стрийт, през старите фабрики и железопътните депа. Железницата и въглищата бяха сърцето на Брюър. Навсякъде в този град, който навремето беше пети по големина в Пенсилвания, но сега вече е на седмо място, архитектурата подсказва за изразходвана енергия. Огромните, добре оформени комини изпускат дим от половин век. Уличното осветление не е палено от Втората световна война. Ниските блокове по „Уайзър“ стърчаха изоставени и единствената нова сграда е постройката от бели тухли без прозорци на погребалното бюро „Шьонбаум“. Старите текстилни фабрики, дадени за пласмент на дрехи втора употреба, бяха украсени с табели с надпис ЗАВОДСКИ ПАНАИР и плакати ТУК ДОЛАРЪТ ВСЕ ОЩЕ СИ Е ДОЛАР. Тези акри с мъртви железопътни релси и сервизи за коли, купчини автомобилни гуми и изоставени фургони се бяха впили в сърцето на града като огромен ръждясал меч. Всичко това беше изхвърлено през последния век от тези, които сега бяха на върха; една експлозия от все още запазени железа и тухли в град, където единствените нови сгради са погребално бюро и офисите на Бюрото по труда и военната донаборна комисия. Отвъд гробището за коли и подлеза на Седма улица, който беше наводнен снощи, булевард „Айзенхауер“ се изкачва нагоре по склона през гъсто застроени квартали с наредени в редици къщи, солидно построени със спестяванията на немски работници и жилищни кредити. Само вентилаторите полилеи с матово стъкло не отстъпват пред алуминиевите навеси и оградите „Пермастоун“, поляците и италианците са се оставили да бъдат изместени от чернокожите и испанците, които през младостта на Хари живееха в ниската част до реката. Тъмнокожи младежи, които мислеха на собствените си езици, зяпаха от триъгълните каменни веранди на старите бакалници по ъглите.

Варосани в бяло гиганти никнеха из Брюър по пресечките на „Айзенхауер“ с имена на плодове и сезони: „Зима“, „Лято“, „Пролет“, но улица „Есен“ нямаше. Преди двайсет години Заека живя на улица „Лято“ с жена на име Рут Леонард. Там стана баща на момичето, което видя днес, ако това изобщо беше дъщеря му. Нямаше измъкване — греховете ни, собствените ни семена се връщаха обратно. Диско музиката отстъпва пред „Би Джийс“, бели мъже, които прекрасно звучат като чернокожи жени. Усиленото пулсиране на „Да останеш жив“ е на фона на странното носово извиване по песента на Джон Траволта.

Хари още го възприема като един от гъзарите от класа на господин Котър, но миналото лято цяла Америка беше в краката му, всяка глупачка под петнайсет години искаше да бъде натискана от бивш гъзар на задната седалка на някоя паркирана в Бруклин кола. Сеща се как собствената му дъщеря се качва на задната седалка на королата, а краката й се оголват до задника й. Чуди се дали космите по венериния й хълм са рижи като на майка й. В онази нежна женствена извивка, от която не висеше грозен като наденица пенис с изпъкнали сини вени. Очите й бяха сини като неговите: прекрасно беше да си представя, че се е превърнал в жена, едно тайно съобщение, понесено от гените по целия този път, през всичките пристигания и отпътувалия, през всички тези години, по кървавия тунел на израстването и живота, на оцеляването. По-добре да престане да мисли за това, прекалено силно го изпълваше с безсмислено въодушевление. Понякога музиката прави същото.

Някаква кола с двойни фарове, жълт „Леман“ с голяма вертикална решетка по средата на бронята, кара толкова близо зад него, че той отбива зад една паркирала кола и пуска копелето да го задмине. Шофьорката е млада блондинка с чип нос. Напористите свине по пътищата, които му лазеха по нервите, често се оказваха млади момичета, вероятно дъщери на някой негов познат. От апатичната й изцъклена физиономия му става ясно, че не иска да бъде груба, а просто бърза за някъде. Когато Заека се научи да кара кола, по пътищата имаше само старчоци, които караха прекалено бавно, а сега май има само припрени хлапета, които ужасно бързат. „Пускай ги да те задминат“, това беше мотото му. Вероятно ще се блъснат в следващия телефонен стълб. Надява се.