Джон Апдайк - Заека богат

Гласът й се отпуска и звучи тъжно:

— Мисля, че това вече не върши работа. Може би говоря с баба ти прекалено много.

— Възможно е. — Докато стои изправен, усеща как самочувствието му малко по малко се възвръща. Това са неговата къща, неговият град, неговото наследство. Мелани е чуждата тук.

— Е, аз я харесвах — казва тя, като странно използва минало време. — Възрастните хора някак си ме привличат.

— Тя поне е по-разумна от мама и татко.

— Какво искаш да кажа на Пру, ако реша да й пиша?

— Не знам. — Раменете му потръпват под якето, като че ли късата, стегната дреха е електрически контакт; лицето му помръква и дори дъхът му става по-топъл. Тези бели пликове за писма, белотата на каската, която си слагаше, белотата на корема й. Под тебе се разкрива невероятно пространство, щом скочиш, но то някак си не е заплашително, въжетата те държат здраво и дърветата пробягват покрай теб, по-ниски и тънки по продължение на затревените ски пътечки и наклонени ливади отдолу, а огромното найлоново крило откликва на всяко подръпване на въжетата.

— Кажи й да бъде силна.

Мелани изрича:

— Тя е силна, Нелсън, но не може да чака безкрайно. Искам да кажа, започва да й личи. Освен това аз също не мога да стоя тук вечно. Трябва да отида при майка си, преди да се върна в Кент.

Всичко пред устата му изглежда толкова сложно и объркано физически и той ясно усеща усилието от дишането.

— А аз трябва да отида в „Лейд Бек“, преди всички да са си тръгнали.

— О, тръгвай, просто тръгвай. Но утре трябва да ми помогнеш с разчистването. Ще се върнат в неделя, а ти не си плевил градината и не си косил тревата нито веднъж.

Докато кара удобната стара кола на мама Спрингър нагоре по „Джексън“ до пресечката с Джоузеф стрийт, първото нещо, което Хари вижда, е доматеночервената си корола, паркирана отпред, чисто новичка и освен това току-що измита. Най-накрая я бяха поправили. Стана му приятно, че момчето я беше измило. Дори усети обич. Чувство на угризение за лошото му отношение към Нелсън бързо помрачава щастието, което изпитва при завръщането си в Маунт Джъдж в този искрящ неделен обед късно през август, с мириса на футбол като от изсъхнала трева, който се носи из въздуха, и листата на кленовете, които се замислят да станат златисти. Предната морава, дори онази малка неудобна за косене част нагоре при храстите азалия, и пространството между страничната алея и пътечката, където корените се показват над земята и трябва да се използват градинарски ножици, е окосена. Хари знае как тези ножици се врязват в дланите. Когато момчето излиза на верандата и тръгва надолу към улицата, за да им помогне с багажа, Хари му стиска ръката. Дори се замисля дали да не го целуне, но вижда, че то се смръщва, и се отказва. Желанието му да бъде приятелски настроен се изпарява и се удавя сред шумните приветствия. Дженис прегръща Нелсън и по-леко Мелани. Мама Спрингър, разгорещена от пътуването, позволява да бъде целуната по бузата и от двамата. Те са се облекли официално: Мелани в ленен костюм с цвят на праскова, който Хари не знаеше, че има, а Нелсън в сив костюм от плътна коприна, за който знае, че момчето нямаше преди. Нов костюм на продавач. Нелсън изглежда трогателно докаран; в наведената му сресана глава баща му с изненада открива нещо от мъртвия Фред Спрингър, мошеникът артист.

Мелани изглежда по-висока, отколкото си спомня: на висок ток е. Обяснява с доволния си напевен глас:

— Ходихме на църква. — И обръщайки се към мама Спрингър, добавя: — Нали по телефона каза, че ще се опитате да се върнете навреме за службата, и решихме да те изненадаме там.

— Мелани, не можах да ги събудя навреме — отговаря Беси. — Бяха като влюбени птички.

— От планинския въздух е, нищо лично — казва Заека, подавайки на Нелсън брезентова чанта, пълна с мръсни чаршафи.

— Нали бяхме на почивка, така че не ми се ставаше рано в последния ден само за да може мама да прави мили очички на оня педераст.

— Не изглеждаше толкова обратен, татко, просто свещениците си говорят така.

— На мене ми се стори доста радикален — отбелязва Мелани. — Говореше, че богатите трябва да минат през иглени уши.

На Хари тя казва:

— Изглеждаш отслабнал.

— Тичаше като идиот — обажда се Дженис.

— А и не обядвах всеки ден в ресторант — добавя той. — Порциите са прекалено големи. Водих весел живот.

— Мамо, внимавай на завоя — рязко казва Дженис. — Искаш ли да ти помогна?

— Минавам този завой трийсет години, не е нужно да ми напомняш.