Джон Апдайк - Заека богат

— Понякога се чудех — споделя той с Беси — дали мама някога е, нали знаеш, е изневерявала на татко.

— Не бих се учудила — отговаря тя със стиснати устни, докато Дженис вади асата си. Очите й проблясват към Хари. — Видя ли, ако ми беше дал да играя онова каро, нямаше да вземе ръка.

— Мамо — отговаря й, — не можеш да вземеш всички ръце, не бъди алчна. Сигурен съм, че мама е била секси, я погледнете Мим.

— Имаш ли новини от сестра си? — пита мама Спрингър от куртоазия, отново зяпайки в картите си. Сенките, които украсените рамки на очилата й хвърлят по бузите й, я правят да изглежда състарена, уморена сега, когато злобата не издува лицето й.

— Мим е добре. Върти един салон за красота в Лас Вегас. Забогатява.

— Така и не повярвах и на половината от нещата, които говореха за нея — промърморва мама разсеяно.

Сега Дженис е свършила асата си и играе поп пика на асото, което преценява, че е у Хари. Откакто започна да играе бридж и тенис в „Летящия орел“ с онази групичка вещици, Дженис не е толкова зле на карти, колкото беше едно време. Хари играе очакваното асо и тъй като чувства, че временно контролира положението, пита мама Спрингър:

— Виждаш ли нещо от майка ми в Нелсън?

— Абсолютно нищо — изрича тя със задоволство, като шумно цака десетката му пика. — Нищичко.

— Какво мога да направя за момчето? — пита той на глас. Като че ли някой друг е проговорил чрез него.

— Бъди търпелив — отговаря мама, като триумфално сваля всичките си козове.

— Бъди любвеобилен — добавя Дженис.

— Слава богу, че се връща в колежа следващия месец.

Тишината изпълва къщата като хладния езерен въздух. Щурци. Той ги обвинява:

— И двете знаете нещо, което аз не знам.

Не отричат.

Опитва се да налучка:

— Какво мислите за Мелани всъщност? Мисля, че депресира детето.

— Смея да твърдя, че останалите са мои — обявява мама Спрингър, сваляйки поредни карти.

— Хари — казва му Дженис, — Мелани не е проблемът.

— Ако питате мен — произнася мама Спрингър толкова твърдо, че двамата разбират, че иска да сменят темата, — Мелани се чувства прекалено като у дома си.

По телевизията ангелите на Чарли преследват контрабандистите на хероин с невероятно разнообразие от скъпи автомобили, които се носят като бесни и свирят на завоите, прелитат през сергии с плодове и големи стъклени витрини и най-накрая се блъскат един в друг или в други коли в кулминационната точка на забавен каданс и се врязват в брони и решетки, огъват се ламарини, накрая възтържествува справедливост. Ангел, който замества героинята На Фара Фосет — Мейджърс, излиза от смачканата си кола „Малибу“ и разтърсва коси, това се превръща в стоп кадър. Нелсън се засмива триумфално при гледката на всички тези смачкани холивудски коли. По-забързаното темпо и доста по-усиленият звук на рекламата изпълват стаята; свежа палитра от отразяващи се светлинки оцветява бузестите клоунски лица на Мелани и Нелсън, докато седят един до друг на стария сив диван на шарки и се взират в телевизора, който са преместили във всекидневната на мястото на креслото на Фред Спрингър. Бирени бутилки блещукат на пода под вдигнатите им крака; сладникавият дим се носи със синкави отблясъци, като че ли духовете на ангелите на Чарли се издигат към тавана.

— Голямо трошене — изрича Нелсън завалено и се опитва да изгаси телевизора.

— Според мен беше глупаво — казва Мелани с гласа си, приличащ на приглушено пеене.

— По дяволите, на теб всичко ти се струва глупаво, освен — как му беше името — Кърчиф.

— Г. И. Гурджиев.

Някак превзето тя се отдръпва в собствените си мисли, където знае, че той не може да я достигне. В Кент той осъзна, че за другите хора съществуват владения, които за него са нереални — не само езиците, които не знаеше, или теоремите, които не можеше да схване — витаещи области от безполезни знания, от които въпреки това се извличаше някаква полза. Мелани беше мистериозна, тя не ядеше месо и не изпитваше страх, заплетените, плесенясали богове на Азия я бяха омагьосали. У нея липсваше яростта срещу ограниченията, която беше част от Нелсън, откакто той осъзна, че няма да порасне повече от метър и седемдесет, независимо че баща му беше метър и деветдесет, или може би още преди това, когато разбра, че е безпомощен да задържи майка си и баща си заедно и да предпази Джил от самоунищожението, което търсеше, и дори преди това, когато гледаше възрастните в тъмни костюми и рокли, събрали се около малкия бял ковчег със сребърни дръжки и лъскава боя, в който, както му казаха, лежеше малката му сестричка, която се беше родила и беше оставена да умре, без никой да го попита. Никой никога не го питаше. Такъв беше светът на възрастните, той просто си течеше и Мелани беше част от този свят, самодоволно усмихната от мехура, където мистерията живееше и се превръщаше в сила. Искаше му се, както стои прав, да вземе една бирена бутилка и да я разбие в къдриците по главата на Мелани, и след това да вземе счупената половинка в ръката си и да я завърти в усмихнатата пухкавост на лицето й, в огромните кафяви очи и черешовите устни, в подигравателното, невъзмутимо будистко спокойствие. Вместо това й отговаря: