Джон Апдайк - Заека богат

Заека спринтира последните стотина метра нагоре по пътя към наклонената им предна веранда. Отваря входната врата и усеща как старият дъсчен под хлътва под него. Млечните стъклени сенки на старите керосинови лампи, вече все по-ценни като антики, трептят като стъклата на прозорците на Джоузеф стрийт. Дженис се появява боса от кухнята и казва:

— Хари, лицето ги е аленочервено.

— Нищо… ми… няма.

— Седни, за бога! За какво тичаш?

— Голямото опиянение — задъхано отговаря той. — Страхотно е да изпробваш възможностите си. Границите си.

— Прекалено много ги изпробваш, ако питаш мен. С майка си помислихме, че си се загубил. Искаме да играем на карти.

— Трябва да си взема… един душ. Проблемът с тичането е, че много се потиш.

— Все още не разбирам какво искаш да докажеш.

С тениската на отбора на Филаделфия тя прилича на Нелсън, преди да започне да се бръсне.

— Сега или никога — казва й той. Фантазиите нахлуват в главата му заедно с кръвта. — Искат да ме хванат. Мога да си стоя тука. Или да се боря.

— Кой иска да те хване.

— Ти би трябвало да знаеш. Ти си го излюпила.

Топлата вода тече от малко електрическо бойлерче, няколко минути е вряла и след това започва да изстива със скоростта на светлината. Хари си мисли: „Лесно може да убиеш човек, като му спреш студената вода, докато се къпе“. Той изтичва от банята, преди топлата вода да е свършила напълно, любува се на мокрите стъпки от големите си крака по голия дъсчен под на горния етаж, който прилича на таванско помещение, и се сеща за дъщеря си, за краката й върху корковите подметки. С дългокраката си бледност и спокойно кръгло лице, тя грее като призрак, но за разлика от мъртвите споделя кожата на тази планета редом с него, диша въздух, потапя се във вода, придвижва се от елемент към елемент и расте. Той отива в спалнята, която двамата с Дженис ползват, и си слага боксерки, тениска „Ла Коста“ и меките дънки „Ливайс“, изпрани и изсушени в пералнята в селото. Докато седи на леглото и си обува чорапи, един червен лъч от късното слънце се процежда през някаква пролука между боровете и пада като нож през пръстите на краката му, правейки оранжевите мазоли и малките косъмчета между ставите и ноктите му прозрачни като тънките вратички на пещта. Има крака, които са видели и по-лошо от неговите, на много жени в летни сандали можеш да видиш как кутретата са извити надолу от години носене на обувки с висок ток. Слава богу, че е мъж и не му се е налагало да преживява това. Нито пък на Синди Мъркет, като се замисли: пръстите й са подредени един до друг като захарни пръчки в кутия. Да ги изсмучеш. Късметлията Уеб. И все пак. Хубаво е да си жив. Хари слиза долу и добавя четвъртия елемент към щастието си: пали огън. Мама Спрингър в крак с времето е купила нова печка с дърва. Черната лъскава димоотводна тръба точно пасва в зацапаната стара камина с грозни камъни. Старият Спрингър беше инсталирал електрическо подово отопление, когато къщата бе свързана с електрическата мрежа, но вдовицата му се скъпеше за разходите по включването му, въпреки че през август нощите довяваха прохладата на езерото. Печката е от Тайван и е чиста като тиган, купен това лято. Хари слага малко съчки, които е събрал около къщата, върху смачканата спортна страница на „Филаделфия Бюлетин“ и гледа как огънят ги лизва, гледа как думите ОРЛИТЕ ГОТОВИ пламват и почерняват, как буквите побеляват в сбръчканата пепел и добавя няколко от бракуваните летвички във формата на полумесец, които местният производител на мебели продава на килограм пред фабриката. Този огън приветства тъмнината. Дженис и майка й влизат, след като са измили съдовете, и вадят картите.

Докато раздава, мама Спрингър казва, произнасяйки думите в ритъма на раздаването:

— С Дженис си говорехме, че май не е толкова разумно да тичаш така на твоята възраст.

— Моята възраст е подходяща за това. Сега му е времето да започна да се грижа за себе си, досега всичко ми беше даром.

— Мама мисли, че първо трябва да си прегледаш сърцето — обажда се Дженис. Облякла си е пуловер и дънки, но още е боса. Поглежда към тях под масата за карти. Доста прави, момчешки пръсти. Харесва му, че тук, в Поконос, тя често прилича на момче. На негов приятел в игрите. Както когато беше дете, често оставаше да спи у някое приятелче.

— Баща ти, както знаеш — казва му мама Спрингър, — умря от сърце.

— Той страдаше от години — отговаря Хари — от много болести. Беше на седемдесет. Беше готов да си отиде.