Джон Апдайк - Заека богат

— Говориш глупости, Нелсън — казва Мелани от симпатичния си транс. Имаш нужда от баща си. Всички имаме нужда от бащи. Поне твоят може да бъде открит. Не е лош човек.

— Лош е, наистина, лош. Не знае какво става и не му пука, и се мисли за толкова велик. Това ме вбесява, неговото щастие. Той е толкова шибано щастлив. — Нелсън почти хлипа. — Като си помислиш само за всичкото нещастие, което е причинил. Малката ми сестричка е умряла заради него, а после остави и Джил да умре.

Мелани е чувала тези истории. Изрича с търпеливия си напевен глас:

— Не трябва да забравяш обстоятелствата. Баща ти не е Господ. — Ръката й се пъхва под чаршафите, където неговата я изучава. Усмихва се. Зъбите й са идеални. Носела е скоби, а бедната Пру — не, родителите й са били прекалено бедни и тя мрази да се усмихва, въпреки че зъбите й не са чак толкова криви, само един кучешки зъб припокрива съседния.

— В момента си ядосан — казва му Мелани — заради положението си. Но баща ти не е виновен за това.

— Виновен е — настоява Нелсън. — За всичко е виновен. Виновен е, че съм толкова смахнат, и това му харесва. Понякога, като ме гледа, съм сигурен, че наистина се кефи, че съм смахнат. А и мама му прислужва, като че ли е направил нещо за нея, а това всъщност е точно обратното.

— Хайде, Нелсън, забрави за това — припява Мелани. — Забрави всичко сега. Ще ти помогна. — Тя отдръпва чаршафите и се обръща с гръб към него. — Ето ти задника ми. Обичам да ме чукат отзад, когато съм друсана. Като че ли заемам две нива на съществуване.

Тя почти никога не се опитва да свърши, когато правят любов, просто приема, че обслужва мъжа, а не себе си. Пру винаги се опитваше, пъшкаше „Чакай“ в ухото му и си наместваше таза за подходящото докосване, и дори когато той не можеше да я изчака и се проваляше, всичко беше някак по-ласкателно. Спомняйки си Пру така, той чувства как гризенето на вината дълбоко в стомаха му се превръща в остро хапане, като в онази сцена от „Челюсти“, когато акулата дръпва момичето под водата.

Вода. Хари изпитва недоверие към този елемент, въпреки че малкото кафяво езерце с форма на пясъчен часовник, което плиска песъчливия плаж пред старата къща на Спрингърови в Поконос, изглежда приветливо и питомно. Той плува в него всеки ден преди закуска, преди Дженис да се събуди и докато мама Спрингър, облечена в халат на баклавички, се суети около старата газова печка, за да направи сутрешното кафе. През делничните дни, когато наоколо няма много хора, той прекосява твърдия вносен пясък, увит в плажната си хавлия, хвърля по един поглед наляво и надясно към къщите, засенчвани от боровете, и се гмурва в езерото гол. Какъв разкош! Една студена сребърна прегръдка надолу през слабините му. Комарите, които кръжат над водата се разлитат и отново се събират, докато той пляска около тях, пори повърхността на неподвижната течност и изпраща малки вълнички надясно и наляво към калните, покрити с коренища брегове, които може би са на няколко пресечки далеч. Слоят мъгла, който седи върху кожата на езерото, ясно може да се види рано сутрин. Никога не е бил от онези ранобудни маниаци, но сега разбира защо го правят, така навлизаш в деня от самото му начало, преди да е започнал да тече, и течеш заедно с него. Слоят мъгла има вкус на вечерна прохлада, на незамърсена свежест в един пробуждащ се заедно с него свят. Като дете Заека никога не беше ходил на летен лагер, може би Нелсън е прав, че са били прекалено бедни, но това никога не им беше хрумвало. Горещите напукани тротоари и прашни площадки на Маунт Джъдж бяха достатъчни, а няколкото пътувания до Джърси Шор, които родителите му организираха, изпъкват в спомените му почти като мъчение, часовете друсане по тесните пътища в старата таратайка модел „А“ и после в кално кафявата чеви. Сестра му и майка му увеличаваха горещината с изпаренията на женското си раздразнение, татко стискаше волана, а мършавият му, обсипан с лунички тил се потеше, докато равните малки градчета на Ню Джърси донасяха към Хари изопаченото ехо на собствения му град, на собствения му живот, по който тъгуваше след по-малко от час. Град след град вцепенено му доказваха, че животът му е жалък, грубо повторение на милиони подобни декори, където къщите и верандите, и дърветата се подиграваха на тези в Маунт Джъдж и подхранваха илюзиите на други малки момчета, че душите им заемат централно място и са важни, и невидимо обичани. Той гледаше момиченцата по тротоарите, покрай които минаваха, и се чудеше за кое от тях ще се ожени, тъй като представата му за съдба беше да се премести и да се ожени за момиче от друг град. С приближаването до брега трафикът се сгъстява, става дивашки, столичен. Коли, винаги е смятал колите, техния блясък, изпаренията им за жестоки. Когато най-накрая пристигнеха в изблик на обиди — паркингът е пълен, а служителят в съблекалните груб — прекарваха няколко бомбастични часа на неестествения плаж, чийто сух пясък пареше ходилата им и дращеше чатала, и чиито мокри ребра, където морето се беше отдръпнало, изпускаха мъртвешки бездънен мирис, мириса на огромна смърт. Всяка намерена мида издаваше този плашещ лек мирис. Родителите му в бански костюми го тревожеха. Майка му не беше отвратително дебела като някои от другите майки, а кокалеста и висока. Когато се изправеше да извика него или Мим от подозрителните тълпи непознати или опасната мълва за течението, ръцете й приличаха на крила без пера. Тогава още не беше Заек и му викаха: „Хаси! Хаси!“. Кожата на баща му там, където работните дрехи я покриваха, беше толкова бяла. Обичаше баща си заради тази белота, тайничко, като някакво съкровище; в съблекалните двамата се преобличаха бързо, без да се поглеждат един друг, и в края на деня пак се преобличаха. Пътят обратно до областта Даймънд беше достатъчно дълъг, за да започне изгорялото да ги боли. Двамата с Мим се пляскаха един друг само за да чуят писъците на другия и да разнообразят скуката на този пропилян ден, който можеше да бъде прекаран сред плодоносните интриги и усъвършенствани връзки на игрището в Маунт Джъдж.