Джон Апдайк - Заека богат

Тя се придърпва по-нагоре в леглото, гърдите й са отпуснати и осветени от процеждащата се през кленовите клони светлина от Джоузеф стрийт. У нея има нещо тежко и майчинско, от което не може да избяга.

— Чарли ме покани на втора среща — казва тя.

— Иди — съветва я Нелсън, доволен от повечето място в леглото, тялото на Мелани над него увеличава смачканата вдлъбнатина, в която е легнал. Когато беше малък и майка му и баща му живееха в онзи апартамент на Уилбър стрийт и идваха на гости тук, слагаха го да спи точно в тази стая. Тогава косата на баба му беше цялата черна, освен отраженията на светлината, издълбани по тавана точно като сега. Маминка му пееше песнички, спомня си той, но не може да се сети кои. Някои бяха на холандски.

„Рейде, рейде, гейле…“

Мелани маха една фиба от косата си и с нея разравя пепелника за един изгаснал фас от марихуана, от който са останали едно-две дръпвания. Приближава го към червените си устни и го запалва; хартията пламва. Когато вдигна ръката си, за да извади фибата, космите й под мишницата лумват пред погледа на Нелсън. Извън контрола му, без да го иска, членът му започва да се втвърдява във вдлъбнатината.

— Не знам — отговаря Мелани. — Мисля, че сега, когато ги няма, той иска да печели точки.

— Ти как се чувстваш по този въпрос?

— Не особено добре.

— Той е доста готин тип — казва Нелсън, сгушвайки се по-близо до разсеяното й тяло, доволен от тайното увеличаване на ерекцията си. — При все че е чукал майка ми.

— Ами ако това го убие, как ще се чувствам тогава? Искам да кажа, нали една от причините да дойда тук, беше, за да проясня съзнанието си от всичките тия боклуци от бащински тип.

— Ти дойде с мен, защото Пру ти каза — произнасянето на името на другата е вкусно, едно хладно бодване в топлината, — за да не мога да се измъкна.

— Е, да, но нямаше да го направя, ако си нямах собствени причини. Радвам се, че дойдох. Тук ми харесва. Като Америка едно време. Всички тези масивни тухлени къщи, построени една до друга.

— Аз пък мразя това място. Всичко е толкова влажно и задушно, и близко.

— Наистина ли чувстваш това, Нелсън? — Харесва му, когато тя почти измърква името му. — Мислех, че се преструваш на изплашен в Колорадо. Там имаше прекалено много място. Или може би беше ситуацията.

Нелсън изгубва Колорадо, ясно усещайки ерекцията си като парче слонова кост със заоблени краища там долу и женствените дебели струни в гърлото й, които се подуват, докато всмуква последното дръпване от малкия фас, който държи точно пред начервените си устни. Мелани винаги носи грим, червило и малко руж по бузите, за да не изглежда кожата й толкова мургава, докато Пру никога не носеше, устните й бяха бледи като челото й, чертите на лицето й бяха прецизни и сухи като снимка. Пру. Мисълта за нея гризе стомаха му, като че ли вътре някой търкаля късче мрамор по песъчинки. Той казва:

— Може би това, което ми пречи тук, е татко. — При мисълта за баща си триенето в стомаха му се усилва. — Не мога да понасям как се е разплул на фотьойла във всекидневната. Той… — толкова му е неудобно, че не може да намери думи. — Той просто си седи тук, по средата на целия шибан свят, и говори ли говори. Не разбира нещата така, както Чарли. Какво изобщо е направил, за да създаде фирмата? Дядо ми е вървял нагоре, докато баща ми е седял и не е правел нищо друго, освен да бъде гаден мъж на майка ми. Това е, което е направил, за да заслужи всичките тези пари: бил е прекалено мързелив и безпомощен, за да остави майка ми, както му се е искало. Мисля, че е странен. Трябваше да го видиш с онзи негър, за когото ти разказах.

— Обичал си дядо си, нали, Нелсън? — Когато се е напушила с трева, гласът й става пресипнал и като в транс, подобно на някой от онези оракули над трикракото си столче, за които учеха по антропология в Кент. Кент — още песъчинки се трият в стомаха му.

— Той ме харесваше — настоява Нелсън, извивайки се леко, и забелязва с ръката си, че ерекцията му леко е отслабнала и вече не притежава чистотата на слоновата кост, а компрометираната тъкан на плътта и кръвта. — Не ме критикуваше непрекъснато за това, че не съм някакъв велик атлет, висок метър и деветдесет.

— Никога не съм чула баща ти да те критикува — казва тя. — Освен когато потроши колата му.

— По дяволите, не съм я потрошил, просто й направих малка вдлъбнатина, а копелето непрекъснато ми го натяква: колата стои седмици в сервиза и аз трябва да се чувствам като виновен глупак или нещо подобно. И на пътя наистина имаше животно, нещо дребно, не знам какво беше, може би мармот, щях да видя ивиците му, ако беше скункс, не знам защо тези глупави животни не се раждат с по-дълги крака, то просто се влачеше. Право срещу фаровете. Ще ми се да го бях убил. Ще ми се да бях смачкал всички коли на баща ми, целия му склад.