Джон Апдайк - Заека богат

— Хари, не трябва да си толкова суров с момчето — съветва го тъща му. — Има си много ядове.

— Какви например? — рязко пита той.

— О — отговаря мама, все още размекната, редейки чинийки тип „Уолтън“ за утеха. — Проблемите на младите.

Под нощницата си Дженис е с бикини, но без сутиен и на ярката светлина зърната й под дрехата прозират със собствения си розов цвят, по-тъмни, като цвета на виното. Казва:

— Той е в трудна възраст. Изглежда, че имат голям избор, но всъщност не е така. Цял живот телевизията ги учи да искат това и онова, но когато станат на двайсет, осъзнават, че парите не се печелят толкова лесно. Нямат възможностите, които дори ние имахме.

Това не е типично за нея.

— А ти с кого си говорила? — пита Хари презрително.

На Дженис вече не може да й се затвори устата толкова лесно, колкото преди; тя отмята бретона си и отговаря:

— С няколко от момичетата в клуба. Техните деца също са се върнали вкъщи и не знаят какво да правят с живота си. Това явление вече дори си има име. Нещо от сорта на „обратно в гнездото“.

— Синдром — казва той; израснал е по тия места. Понякога, след като Мим си легнеше, тримата с майка му и баща му сядаха така около кухненската маса пред купа каша или топло какао, или чай. Чувства се достатъчно в безопасност, за да звучи жално:

— Ако помолеше за помощ, щях да се опитам да му помогна. Но той не моли. Иска да получава, без да се помоли.

— Не е ли човешко? — пита мама Спрингър напевно. Харесва вкуса на чая и добавя в заключение: — У Нелсън има много добронамереност. Просто мисля, че в момента е малко объркан.

— А кой не е? — пита Хари.

В леглото, може би дъждът го възбужда, той настоява да правят любов, въпреки че първоначално Дженис се дърпа.

— Трябваше да се изкъпя — казва тя, но мирише страхотно, на дълбока джунгла, на безценна гниеща тор, спускаща се надолу, надолу под папратта. Когато не спира, с диво желание да изгуби лицето си в този аромат, хладният неумолим бяс на оргазма я обзема и тя войнствено свършва, издигайки хълбоци, за да отрие клитора си в лицето му, и след това го оставя да свърши в нея под него. Изтощен и носещ се без посока, той слуша звуците на дъжда, който от време на време забързва в метален ритъм по стъклото на прозореца, по-бързо от пулсирането в желязната водосточна тръба, където се вият въжета вода.

— Харесва ми Нелсън да си е вкъщи — казва Хари. — Чудесно е да си имаш враг. Изостря сетивата ти.

Мърморейки под прозорците им и все пак толкова близо, сякаш са отвън, букът приема дъжда, лист по лист.

— Нелсън не е твой враг. Той е твой син и сега има нужда от теб повече от всякога, при все че не може да ти го каже.

Дъжд, последното доказателство за него, че Бог съществува.

— Имам чувството — казва той, — че има нещо, което не знам.

Дженис признава:

— Има.

— Какво? — След като не получава отговор, той пита: — Ти откъде знаеш?

— Мама и Мелани си говорят.

— Колко е зле? Наркотици?

— О, Хари, не. — Тя трябва да го прегърне, незнанието му сигурно го прави много уязвим. — Нищо подобно. Нелсън прилича на теб, отвътре. Обича да се пази чист.

— Тогава какво, по дяволите, става? Защо не можете да ми кажете?

Тя отново го прегръща и леко се засмива:

— Защото не си Спрингър.

Дълго след като тя е пропаднала в сигурното нежно похъркване на съня, той лежи буден, слуша дъжда, не иска да пропусне този звук на живота. Не е нужно да си Спрингър, за да имаш тайни. Сини очи, толкова бледи на светлината, влизат на задната седалка на онази корола, вкусът на Дженис все още е по устните му и той си мисли, че идеята за гаранция може да не е толкова добра. Докато лежи буден, отвън една кола спира два пъти и предната врата се отваря: първият път по спокойствието на двигателя й и леките стъпки той разбира, че Ставрос оставя Мелани; вторият път, само след няколко минути, по ядно форсирания двигател, преди да удари спирачките, и шумните предизвикателни стъпки, решава, че е Нелсън, който е изпил повече бири, отколкото трябва. От звуците, заобикалящи втората кола, Заека осъзнава, че дъждът се предава. Изчаква стъпките да се изкачат на горния етаж, но явно Нелсън е приклещил момичето в кухнята, докато Мелани похапва нещо. Странното при вегетарианците е, че винаги са гладни. Ядеш, ядеш, но изглежда никога не е подходящата храна. Кой му беше казал това навремето? Тотеро. Накрая изглеждаше толкова стар, но колко по-стар от сегашния Хари беше тогава? Нелсън и Мелани остават в кухнята да си говорят, докато подслушвачът се уморява и се предава. В съня си Хари крещи на сина си по телефона във фирмата, но въпреки че устата му е отворена толкова широко, че може да види всичките си зъби, като на онези зъболекарски снимки, на които отбелязват кариесите ти и сякаш пищиш, от устата му не излиза никакъв звук, челюстите и очите му, тъй да се каже, са замръзнали отворени и когато се събужда, му се струва, че е зеел срещу утринното слънце, което блясва след дъжда.