Джон Апдайк - Заека богат

Нелсън казва:

— Чудех се дали нещо не може да се направи с колите кабрио. — Мрачната засрамена неувереност подчертава думите му.

— Кабрио? Какво?

— Знаеш какво, татко, не ме карай да ти го казвам. Да ги купуваме и продаваме. В Детройт вече не ги произвеждат, така че старите модели стават все по-ценни. Можеш да продадеш мустанга на мама за повече пари, отколкото си го купил.

— Ако не го потрошиш дотогава.

Това напомняне оказва ефекта, който Заека иска.

— По дяволите! — възкликва момчето беззащитно, като хвърля погледи към всеки ъгъл на тавана в търсене на изход за бягство. — Не съм потрошил безценната ти корола, просто я одрасках.

— Още е в сервиза. Страхотно одраскване.

— Не съм го направил нарочно. Господи, татко, държиш се, като че ли е някаква божествена колесница. С възрастта си станал толкова стиснат.

— Така ли? — пита той искрено, приемайки това за информация.

— Да, мислиш само за пари и вещи.

— А това не е добре, така ли?

— Не.

— Прав си. Забрави за колата. Разкажи ми за колежа.

— Гадно е — идва бързият отговор. — Дънсвил. Хората смятат, че заради онази престрелка преди десет години мястото е суперрадикално, но в действителност повечето деца са местни, от Охайо, и представата им за добро прекарване е да се наливат с бира, докато повърнат, или да се бият с пяна за бръснене по стаите. Повечето от тях и без това ще работят във фирмите на бащите си, така че не ги е грижа.

Хари пропуска това и пита:

— Ходил ли си някога до големия завод „Файърстоун“? Непрекъснато чета във вестниците, че продължават да произвеждат онези облечени в стомана трошки, при все че гърмят в ръцете на всички.

— Типично — казва момчето. — Всички стоки, които купуваме, са такива. Всички американски стоки.

— Едно време бяхме най-добрите — изрича бащата, загледан в пространството, вероятно към някакво място, където той и Нелсън ще бъдат в абсолютно съгласие.

— И аз така чух. — Момчето свежда поглед към книгата.

— Нелсън, относно работата. Казах на майка ти, че ще ти намерим работа за през лятото в автомивката или сервиза. Ще научиш много от Мани и момчетата.

— Татко, прекалено съм стар за автомивката. И може би ми трябва нещо повече от лятна работа.

— Да не би да ми казваш, че ще напуснеш колежа, след като ти остава само една година?

Гласът му се е извисил и момчето изглежда стреснато. Зяпа баща си с отворена уста; с тази тъмна зееща дупка и двете хлътнали очи, лицето му сякаш има три дупки. Дъждът барабани по водосточната тръба на предната веранда. Дженис и майка й слизат след „Уолтънови“, хлипайки. Дженис бърше очите си с пръсти и се засмива.

— Толкова е глупаво така да се вживявам. Актьорите от „Хора“ не можели да се понасят и така сериалът се разпадна.

— Е, нали дават повторения — казва мама Спрингър и се отпуска в сивия диван до Нелсън, като че ли краката й не могат да понесат това малко пътешествие до долния етаж.

Хари обявява:

— Хлапето казва, че може да не се върне в Кент.

Дженис тъкмо се е отправила към кухнята да си налее кампари, но замръзва права. Облечена е само с късата си прозрачна нощница и гащи.

— Ти знаеше това, Хари.

Бикините й са червени, забелязва Хари, но през нощницата изглеждат пепеляворозови. През най-големите жеги миналата седмица си подстрига косата в Брюър при фризьора на Дорис Кауфман. Той е оголил врата й и е отрязал бретона й; Хари още не е свикнал с новата й прическа, сякаш някаква непозната се разхожда из къщата полугола.

— Знаел съм, друг път. След всичките пари, които вложихме в образованието му.

— Е — заключава Дженис, — може да е извлякъл, колкото е могъл от тях.

— Нещо не разбирам. Тука има нещо гнило. Хлапето си идва вкъщи без никакво обяснение, гаджето му излиза с Чарли, а той седи тук и ми намеква, че трябва да го уволня и да го назнача на негово място.

— Е — казва мама Спрингър спокойно, — Нелсън е на възраст. Навремето Фред ти освободи място и аз съм сигурна, Хари, че ако беше жив, щеше да освободи място и за Нелсън.

На секцията в трапезарията Фред Спрингър слуша дъжда със замъглени очи.

— За нищо на света — отсича Хари. — Не и на човек, който напуска колежа няколко дни преди да завърши.

— Виж, Хари — мама Спрингър го изрича спокойно и нежно, сякаш телевизионният сериал я е размекнал, — някои хора биха казали, че и ти не беше толкова обещаващ, когато Фред те нае. Не един или двама го съветваха да не го прави.

Отвън, в провинцията, под земята, старият фермер Байър тъгува за училищните автобуси, изгниващи под дъжда.