Джон Апдайк - Заека богат

— Бях четирийсетгодишен мъж, който беше загубил работата си не по своя вина. Работех като линотипер, докато линотиперите съществуваха.

— Работеше занаята на баща си — обажда се Дженис. — Това иска да прави и Нелсън.

— Сигурно, сигурно — крещи Хари. — Когато завърши колежа, ако все още иска. Въпреки че, честно казано, се надявах да иска нещо повече. Но за какво е това бързане? За какво си е дошъл вкъщи? Ако аз имах късмет да отида в щат като Колорадо на неговата възраст, сто процента щях да остана там поне за през лятото.

Дженис дръпва от цигарата си. Изглежда много по-секси, отколкото съзнава:

— Защо не искаш собствения си син вкъщи?

— Прекалено е голям, за да си бъде вкъщи. От какво бяга?

Ако съди по лицата им, май е налучкал нещо, но не знае какво. Дори не е сигурен, че иска да разбере. В тишината, която му отговаря, той отново се заслушва в проливния дъжд, едно несекващо присъствие на ръба на осветеното им царство, нежно, настоятелно, безспирно, милиони малки оръдия улучват целта и текат като вадички по повърхността на всичко. Скийтър, Джил и Кент Стейт Фор са някъде там, съвсем сухи.

— Забрави — казва Нелсън, изправяйки се. — Не искам да работя с този боклук.

— Защо е толкова враждебно настроен? — пита Хари жените.

— Всичко, което казах, е, че не виждам защо да уволняваме Чарли, за да може хлапето да продава коли кабрио. След време, става. Дори през 1980. Поеми нещата, млада Америко. Изяж ме. Но всичко с времето си, Господи! Време, колкото щеш.

— Така ли? — пита Дженис странно. Знае нещо. Жените винаги знаят нещо.

Той се обръща директно към нея:

— Ти. Мислех, че поне ти ще си лоялна към Чарли.

— Повече, отколкото към собствения си син?

— Вижте какво ще ви кажа. Вижте какво ще ви кажа на всички. Ако Чарли се махне, махам се и аз. — Опитва се да се изправи, но фотьойлът го държи в лепкавите си лапи.

— Урааа! — казва Нелсън, като силно дръпва дънковото си яке от закачалката от вътрешната страна на вратата и си го намята.

Изглежда прегърбен и зъл. Плъх, тръгнал да се дави.

— Сега ще отиде да потроши и мустанга. — Хари успява да се изправи на крака, извисявайки се над всички.

Мама Спрингър плесва коленете си с отворени длани:

— Този спор развали настроението ми. Ще си стопля вода за чаша чай, от тази влага май че в краката ми скачат дяволи.

Дженис казва:

— Хари, пожелай лека нощ на Нелсън, както трябва.

Той протестира:

— Той не ми е пожелал лека нощ както трябва. Аз си седях тук и се опитвах приятелски да си поговоря с него за колежа, но той се държи все едно му вадя зъбите. За какво е тази тайнственост? Дори не знам какво учи сега. Първо беше медицина, но химията му била прекалено трудна, после беше антропология, но там трябвало да учи много наизуст, последното нещо, което чух, беше социални науки, но това пък било големи глупости.

— Уча география — признава Нелсън от вратата. Нервен е. Готов е да хукне да бяга.

— География! Та това го учат в трети клас! Никога не съм чул някой възрастен да учи география.

— Очевидно това е доста добра специалност в колежа — казва Дженис.

— И какво правят по цял ден? Оцветяват карти ли?

— Мамо, трябва да изчезвам. Къде са ключовете от колата ти?

— Виж в джоба на шлифера ми.

Хари не може да се въздържи да не се заяде с него:

— Да знаеш, че тук при нас, когато вали, пътищата са хлъзгави. Ако се загубиш, обади се на професора си по география.

— Много се дразниш, че Чарли заведе Мелани на вечеря, нали? — отговаря му Нелсън.

— Ни най-малко. Това, което ме дразни, е, че теб не те дразни.

— Аз съм ексцентричен — отговаря Нелсън.

— Дженис, какво съм му сторил на това дете, че да заслужавам такова отношение?

— О, предполагам, че се досещаш — въздъхва тя.

Писнало му е от тези подмятания за миналото.

— Не се ли грижех за него? Кой му слагаше закуската и го изпращаше на училище, докато ти се чукаше наляво и надясно?

— Татко го правеше — казва Нелсън горчиво.

Дженис се намесва:

— Нели, защо не тръгваш, ако ще тръгваш? Намери ли ключовете от колата?

Момчето ги подрънква.

— Участваш в авто самоубийство — казва й Заека. — Хлапето е убиец на коли.

— Беше просто една шибана вдлъбнатина — крещи Нелсън. — А той ще ми го изкара през носа.

Вратата се затръшва, пропуснала аромата на дъжда.

— Кой друг иска чаша чай? — провиква се мама Спрингър от кухнята.

Отиват при нея. Минаването от задушната, претъпкана с мебели всекидневна към кухнята с чисти емайлирани плотове предлага по-весела гледна точка към света.