Джон Апдайк - Заека богат

Тогава я забелязва зад хамбара, където гората настъпва към някога разчистеното пространство, смрадликата и кедъра най-отпред: наклонената жълта сянка на училищен автобус. Прозорците и гумите му липсват и багажникът на покрива му е откъснат, зее кухината, където двигателят е бил разглобен на части; но подобно на потънал кораб автобусът напомня за цяла империя, флотилия от автобуси, чийто собственик е умрял, а вдовицата му е останала да отглежда незаконната си дъщеря. Земята под краката на Заека сякаш се разклаща с прибавянето на още един жител към подземното царство на мъртвите.

Хари стои в някогашната овощна градина, където кривите ябълкови и крушови дръвчета пускат нови клонки от изкорубените си стволове. В жегата влагата по корените на тревата е намокрила велурените му обувки. Ако направи още няколко крачки, ще излезе на откритото пространство и може да бъде видян през прозорците на къщата. Вече дочува гласове вътре, въпреки че те звучат с онова неясно несекващо бучене като от телевизор или радио. Още няколко стъпки и ще може да различи тези гласове. Още няколко стъпки и ще се озове на моравата до гипсова вана, подпряна на колона, боядисана в синьо, и ще се наложи да крачи смело, да стъпи на ниската циментова веранда и да почука. Зелената боя на предната врата, дълбоко хлътнала в каменната стена, се нуждае от освежаване. От разредените очукани тухли на покрива до тъжните щори на прозорците къщата издишва морния дъх на беднотията.

Какво щеше да каже на Рут, ако тя отвореше вратата?

Здравей, може би не ме помниш… Господи! Ще ми се да не те помнех.

Не, почакай. Не затваряй. Мога ли да ти помогна?

Как, по дяволите, можеш да ми помогнеш?

Махай се. Кълна се, Заек, само като те гледам и ми се повдига.

Вече имам пари.

Не ти ги искам. Не искам нищо, което вони на тебе. Когато имах нужда от теб, ти избяга.

Добре, добре, но нека разгледаме настоящата ситуация. Имаме дете, момиче…

Момиче, та тя е вече жена. Не е ли прекрасна? Толкова се гордея с нея.

Аз също. Трябваше да имаме повече. Страхотни гени.

Не ми се прави на интересен. Тук съм от двайсет години, къде беше ти през това време?

Така е. Трябваше да се опита да я намери, той дори знаеше, че живее някъде около Галилий. Но не го беше направил. Не искаше да се изправи пред нея, пред сложната й обвинителна реалност. Искаше да я запомни като изчукана и удовлетворена, подпряла се на лакът над него, бяла и гола. Преди сънят да го налегне, тя му носеше чаша вода. Не знае дали я беше обичал или не, но с нея позна любовта, беше изпитал онова неясно извисяване на духа, което отново ни превръща в деца и обгръща всеки един момент с обикновен възторжен смисъл, както тези туфи трева около коленете му са обгърнати със собствените си нежни семена.

Някаква врата се затръшва, но не от страната на къщата, която гледа. Чува високо глас, както когато говорим на домашни животни. Заека се отдръпва зад една ябълкова фиданка, прекалено тънка, за да го скрие. В стремежа си да види, да се приближи към това тайнствено късче от миналото му, което е процъфтявало без него и където изгубената енергия и изгубеният смисъл все още текат, той е разкрил голямото си тяло и се е превърнал в мишена. Притиска се към крехкото дръвче толкова плътно, че устните му докосват сивата кора, гладка като стъкло, освен там, където груби черни бразди я прорязват. Истинско чудо: нещата растат и винаги помнят кои са. Устните му са се отдръпнали от непреднамерената целувка. Живи микроскопични червени неща — червейчета, листни въшки, той може да ги види — ще влязат в него и ще се размножат.

— Хей! — извиква женски глас, млад, изплашен и лек, трепва във въздуха. Възможно ли е гласът на Рут да звучи така младежки след толкова години?

Вместо да види кой е, той бяга. През тежката трева между овошките крачи между старите плодни дръвчета, бяга, като че ли от другата страна на скъсания жив плет го чака засада, нагоре по червения тракторен път, обратно в колата, проверява дали е скъсал костюма си, докато се е влачил, усещайки възрастта си. Запъхтян е, ръката му е одраскана от малини или диви рози. Сърцето му бие толкова диво, че не може да пъхне ключа в стартера. Когато най-сетне успява, двигателят прекъсва няколко пъти, преди да запали, прегрял от чакане на слънцето. Женският глас, извикал „Хей“, отеква в главата му, докато моторът се укротява и започва да мърка, и той се ослушва за други викове и дори за звук от пушка. Тези фермери до един имат пушки и не се колебаят да ги използват. Когато работеше в печатницата на „Ват“, не минаваше и седмица без някое местно убийство, предизвикано от секс, алкохол и изневяра.