Джон Апдайк - Заека богат

В един толкова горещ следобед, докато королата му е все още на поправка, Хари е взел назаем от фирмата една тойота „Каприс“ и кара на юг към Галилий. По виещия се път той минава покрай къщи от варовик, полета с жито, циментова фабрика, голям билборд, сочещ към естествена пещера (те не излязоха ли от мода преди доста време?), и още един билборд с огромна снимка на някакъв брадат квакер, който рекламира „автентична холандска «Смьоргасборд»“ 14 14 Бира. — Б.пр. .

Галилий е това, което наричат град канап — ред къщи по хълма с хранителен магазин в единия край и тракторна агенция в другия. В средата се мъдри стара дървена странноприемница с тъмна веранда, обточваща целия втори етаж, и с обновен ресторант на първия, с прозорец, облепен със стикери от кредитни карти, за привличане на туристите, които се изсипват от автобусите от Балтимор, повечето чернокожи. Един Господ знае какво се надяват да намерят в тоя пущинак. Групичка местни младежи се мотаят около ресторанта „При Рексал“. Подобна гледка не може да се види по фермите, хората там са прекалено заети с работа. Вижда старо каменно корито, редица лакирани в черно издигнати стълбове, лъскава нова банка, пешеходно островче с паметник, който Хари не може да разгадае, и малка тухлена поща с блестящи сребърни букви ГАЛИЛИЙ в глуха странична уличка на края на полето. Жената в пощата казва на Хари къде се намира фермата на Нунемахер надолу по Р. Д. 2. Следвайки указанията, които му дава — сергия със зеленчуци, езерце, оградено с плачещи върби, двоен силоз близо до пътя — той си проправя път през рохките буци червена пръст, изпъстрена с искрящи зелени стръкове трева, безмилостна растителност, която не позволява дори на покритите с ронливи плочи тротоари да си почиват безплодни, а ги кара да понасят бремето на туфи от китки фий и орлови нокти и изпълва застоялия топъл въздух с маранята на издишана пара. Прозорците на колата са широко отворени, дискомузиката заглъхва и се появява в статични извивки, когато минава покрай хълмчета и под електрически кабели. НУНЕМАХЕР е избледняло име на очукана ламаринена пощенска кутия. Къщата и оборът са навътре от пътя, към тях води дълга кална алея от кафяви камъни, покрити с розов прах.

Сърцето на Заека се свива. Той проклина пътя, оглеждайки съседните пощенски кутии. Рут не му беше казала новото си име, когато случайно я срещна преди десетина години, а момичето отпреди месец не пожела да напише името си в клиентската книга. Всичко, което знае, освен че Нунемахерови са съседи на дъщеря му, ако това изобщо беше дъщеря му, е споменаването на Рут, че съпругът й, освен ферма държи и няколко училищни автобуса. Той беше по-възрастен от нея и Хари пресмята, че би трябвало да е починал досега. А с него са си отишли и училищните автобуси. Пощенските кутии по продължение на пътя съобщават: БЛАНКЕНБИЛЪР, МУТ И БАЙЕР. Не е лесно да свърже имената с къщите, които мярва в пролуките от дървета в края на алеите от трева и кал. Има чувството, че бие на очи отдалече, движейки се в аленочервената тойота „Каприс“, въпреки че наоколо не се вижда жива душа. Къщите с дебели стени задържат обитателите си вътре, ранният следобед е прекалено горещ за работа. Хари свива по една случайно избрана алея, спира и обръща колата в набразденото от гуми пространство между постройките; прасетата в кочината, която подминава, се размърдват с грухтене и една дебела жена с престилка се показва на вратата на къщата. Тя е по-ниска от Рут и по-млада, отколкото Рут би трябвало да е сега, с тъмна коса, пристегната под менонитска 15 15 Менонити — секта, отричаща напредъка на технологиите и цивилизацията. — Б.пр. шапка. Той маха и продължава. Това е къщата на Бланкенбилърови, прочита той на пощенската кутия, излизайки на шосето.

Другите две къщи са по-близо до пътя и той решава, че ще стигне по-бързо пеша. Паркира на едно разширение в аварийната лента — отъпкана земя с отпечатъци от гуми на трактор като гръбначната кост на херинга. Когато излиза от колата, силната сладникава смрад от кочината на Бланкенбилърови го посреща от далечината, и това, което му приличаше на тишина, се настанява в ушите му като постоянното жужене на насекоми. Цъфнали летни плевели, маргаритки и цикория избуяват покрай пътя и докосват краищата на панталоните му, докато се качва на тротоара. Облечен в летния си бизнес костюм, той обикаля живия плет от смрадлика, клей и диви череши, обрасъл с бръшлян, чиито лъскави листа са големи колкото картички за Свети Валентин, а пълзящите им филизи задушават короните на дърветата. Грубо оформените тухли на порутена стара стена се крият сред тази растителност, като едва се крепят една върху друга. Той оглежда няколкото постройки под него през една пролука, откъдето са минавали трактори — обор и къща, кокошарник с азбестови стени и скован от летви хамбар за жито, и двата изоставени, новичка сграда от циментови блокчета с покрив от надиплен припокриващ се фиберглас. Прилича на нещо като гараж. На покрива стърчи меден гръмоотвод, който се е окислил в зелено, и голяма телевизионна антена под формата на буквата „Н“, за да хваща сигнала в тази пустош. Хари иска да огледа, да свърже това място с къщата на Нунемахер през съседното обрасло възвишение, но едно нежно звънтене, идващо от някоя от постройките, ромоленето на ручей, вливащ се в малко езерце, където може би някога са плували патици, и невинното потракване на седалките, и ръждясалите оси на стар трактор в занемареното пространство между камарата с дърва и окосения двор го примамват като прекрасна мелодия, докато прехвърля в главата си историята, която ще разкаже, ако го приближат и заговорят. Тази нежна разнебитена ферма прилича на женска ферма, нуждаеща се от помощ. Едно неразумно очакване кара сърцето му да пее ведно със заобикалящото го жужене на насекомите.