Джон Апдайк - Заека богат

— Хари не се опитвай да я направляваш — казва му тя. — Дръж коленете си свити. Насочи хълбока си към мрежата.

Имала е много уроци. Изминалото десетилетие я е научило на повече неща, отколкото него.

Какво е направил, пита се той, докато чака да получи сервис, с този свой живот, който вече е преполовил? Беше добро момче на майка си и после на тълпите по време на баскетболните игри, добро момче на Тотеро, старият му треньор, който виждаше у Заека нещо специално. Рут също видя в него нещо специално, въпреки че и видя как това „нещо“ го напускаше. Известно време Хари роптаеше срещу смъртта, после се предаде и отиде да работи. Сега, когато умрелите са толкова много, той чувства към живите онова другарско чувство на оцелелите. Обича тези хора около себе си, затворени в очертанията на тенискорта. Ед и Лорета — той е електроинженер от Истън, специализирал в компютърните инсталации. Хари обича върховете на дърветата над главите им и августовската синева над тях. Но какво ли знае той? Никога не чете книги, само вестници, за да има какво да разказва на хората, и то най-вече истории от общ интерес, от сорта накъде отива шейхът 17 17 Става въпрос за краля на Иран преди ислямската революция. — Б.пр. и колко е болен в действителност, и онази за лекаря от Балтимор. Обича природата, макар че не може да назове почти нищо от нея. Това борове ли са или смърчове, или ели? Обича парите, при все че не разбира как му идват, нито пък как изтичат от ръцете му. Обича мъжете, които не се оплакват от големите си шкембета или зачервените двойни брадички, и които не знаят какво да кажат, когато играта свърши, каквато и да е тя. Какво изтъркано живуркане правим от живота си!

И въпреки това, какво чудно нещо е човешкият мозък; не могат да направят машина като него, независимо че някои от тези компютри, за които Ед му говореше, са големи колкото стаи; а човешкото тяло може да върши хиляди неща и неговите движения не могат да бъдат повторени от нито една машина в света. Обичаше и да се чука, ако и че все по-често предпочиташе само да си мисли за чукане, и да остави младите да се занимават с това, да се срещат в баровете и в колите си. Чудно колко много млади има сега. Когато се разхожда по улиците или се реди на опашката за билети за кино, има чувството, че е най-възрастният. Нощем, когато е с Дженис, тя има нужда от члена му, за да заспи, и той се опитва да си представи какво би го възбудило, и образите не му достигат; последната фантазия, която му действаше, беше на жена, която духа на един мъж, докато друг я чука отзад. В представата му не става ясно дали Хари я чука, или му духат, той сякаш гледа тримата отстрани, като че ли е пред екран, на който излъчват някой филм, като в кината в горния край на „Уайзър“ със заглавия като „Момичета от харема“ и „Целия“, и възприятията на жената са му по-близки от тези на мъжа, почти усеща члена в устата си като малка, влажна тиквичка заедно с другия член на онова друго място, вътре — вънка, вътре — вънка като самоналожено наказание в корените ти. Понякога казва по някоя молитва нощем, но между него и Бог вероятно съществува ледено примирие.

Започва да тича. В гората, по старите пътища и пътечки, първо тежко спринтира с обувките за тенис, оцветени в оранжево от глинестия прахоляк, и после в златно-сините маратонки „Найк“, купени от един спортен магазин в Щрудсбърг специално за целта, обувки за бягане с подсилени подметки на пръстите и петите, подметки, чиито еластични грайфери мощно го повдигат, докато тича, все по-бързо, по-тихо и по-леко. Отначало чувства тежестта си като убийствено бреме, увито около сърцето и дробовете му, и мускулите на бедрата така го болят, че сутрин при ставане от леглото залита и се изсмива на глас от изненада. Тича в хладината на ранните вечери, докато светлината на деня още не се е отдръпнала зад гората, и след няколко дни тялото му привиква към това ново изискване, краката му се стягат, тежестта му изглежда по-малка, гърдите му задържат повече въздух, клончета и вейки прелитат покрай ушите му като на собствени криле, той увеличава разстоянието, което пробягва, и в крайна сметка успява да измине три километра до средата на пясъчния часовник, където портите на старото имение препречват пътя. Местните го наричат „Въглищния замък“. Имението е било построено от въглищен барон от Скрантън, но малкото му наследници са се разпръснали и рядко го използват, басейнът е източен, тенискортовете са обрасли, енергията му си е отишла. Стъклените очи на препарираните глави на елени в къщичката на пазача втренчено гледат през паяжините; голямата къща със стръмни, покрити с плочи покриви и ромбовидни прозорци е закована с дъски, макар селяните да казват, че преди десет години един от внуците се опитал да създаде там комуна. Мълвата говори, че младежите са изпотрошили имението и са разпродали всичко, което са могли, включително двата бронзови бронтозавъра, които пазели главния вход като символ на Въглищната ера. Тежките железни порти към „Въглищния замък“ са заключени с вериги и катинари; Заека докосва отблъскващия метал, поема си въздух за секунда, докато светът все още продължава да тича и да се влива в треперещите му крака, обръща се и започва да тича обратно, отваряйки съзнанието си, за да не усеща задъханото си тяло. По пътя има едно открито пространство, някогашна ливада, сега са пораснали кедри и бурени с коса като на царевица, където лястовици се стрелкат и лапват оживените от вечерната влага насекоми. Подобно на тези лястовици Заека се плъзга над земята, над мъртвите, в проблясващите синьо-златни нови обувки. Мъртвите гледат втренчено нагоре. Мама и татко пак лежат заедно на хлътналото легло, което си купиха втора употреба по време на Депресията и на което така и не му дойде ред да го сменят, въпреки че скърцаше като колело, оставено на дъжда, и беше толкова късо, че краката на татко стърчаха изпод завивките. Бели като хартия крака, които накрая бяха нашарени и изпъстрени с вени: ако беше спортувал, можеше да живее и по-дълго. Тотеро там долу е целият в очи, очи, големи като тигани, зяпат от издълженото му лице, докато подутият му език търси думи. Фред Спрингър, който назначи Хари там, където е сега, го окуражава, прегърбен и гримасничейки като покерджия с толкова силна ръка, че чак го боли. Скийтър, който, както се твърдеше в онази изрезка от вестник, беше стрелял пръв срещу полицаите във Филаделфия, при все че из двора и коридорите на комуната е имало двайсетина полицаи и само бременни и деца. Скийтър, черен като земята, извръща поглед. Ливадата свършва и Хари навлиза в един тунел, вече се стъмва, земята е покрита с килим от иглички, не издава никакъв звук, индианците са се движели безшумно между безкрайните дървета, когато едно-единствено скършено клонче е носело смърт, уморените му крака са извън контрол, но ровят меката пътечка като ръчките на разхлабена машина, чиито лостове и болтове са се износили от употреба. Представя си как Беки — едно малко семенце, положено да почива, и Джил — блед разсад, пазен от слънцето, висят над земята като звезди, а отвъд тях има милиони, цели раси като камбоджанците, отнесени от смъртта. Той стъпва върху всички тях, те са жилави, окуражават го, дробовете му горят, сърцето го боли, той е като мембрана, откъсната от тялото си там долу, техните жилки галят глезените му, той обожава земята, никога няма да допусне грешката им да умре.