Джон Апдайк - Заека богат

— Не ми пука как, по дяволите, се казва, всичко това са глупости.

— Трябва да прочетеш нещо от него — казва тя. — Чудесен е.

— Така ли? И какво пише?

Мелани се замисля, без да се усмихва.

— Не е лесно да се обобщи. Казва, че има и Четвърти път. Освен Пътя на йогите, монасите и факирите.

— Страхотно.

— И ако тръгнеш по този път, ще бъдеш това, което той нарича „буден“.

— Вместо заспал?

— Той иска да възприеме света такъв, какъвто е. Вярвал е, че всички ние имаме няколко самоличности.

— Искам да изляза — заявява й той.

— Нелсън, десет часът е.

— Обещах да се срещна с Били Фознахт и момчетата. „Лейд Бек“ е нов бар в Брюър на ъгъла на Уайзър и Пайн стрийт, където се събират младежи. Навремето се казваше „Феникс“. Той я обвинява:

— Ти непрекъснато излизаш със Ставрос и ме оставяш тук сам.

— Можеш да четеш Гурджиев — казва тя и се изхилва. — Както и да е, не съм излизала с Чарли повече от четири-пет пъти.

— Да, а през останалите вечери работиш.

— Не че правим нещо, Нелсън. Последния път гледахме телевизия с майка му. Трябва да се запознаеш с нея. Изглежда по-млада от него. Няма нито един бял косъм — докосва тъмната си, жизнена, къдрава коса. — Беше чудесна.

Нелсън си облича дънковото яке, купено от един магазин в Бълдер, специализиран за дрехи втора употреба за работници по фермите и за овчари. Струваше два пъти повече от ново яке.

— Работя по една сделка с Били. Още едно момче ще дойде. Трябва да тръгвам.

— Може ли и аз да дойда?

— Утре си на работа, нали?

— Нали знаеш, че спането не ме интересува. Спането означава да се предадеш на собственото си тяло.

— Няма да закъснявам, чети си някоя книга. — И той имитира смеха й.

Мелани го пита:

— Кога за последен път писа на Пру? Не си отговорил на нито едно от последните й писма.

Яростта му се завръща, тясното му яке и тапетите в стаята сякаш го сграбчват здраво.

— Как мога да й отговоря, пише ми по два пъти всеки шибан ден, по-зле е от вестник. Господи, казва ми колко й е температурата, какво е яла, кога е срала… Писмата й са напечатани на машина върху откраднати листове от „Кент“, страница след страница, безупречни.

— Смята, че това ти е интересно — изрича Мелани укорително. — Чувства се самотна и се страхува.

Нелсън повишава тон:

— Тя се страхува! И за какво се страхува тя? Аз стоя тук чист като сълза, а ти си ми като куче пазач и дори не мога да отида до града да изпия една бира.

— Отивай.

Пронизва го чувство на вина.

— Честно, наистина обещах на Били. Ще доведе едно момче, дето сестра му има TR кабрио 76-та година само на сто хиляди километра.

— Просто тръгвай — тихо казва Мелани. — Аз ще пиша на Пру и ще й кажа, че си прекалено зает.

— Прекалено зает, прекалено зает. За кого, по дяволите, правя всичко това, ако не за скапаната тъпачка Пру?

— Не знам, Нелсън, наистина не знам какво правиш, нито пък за кого го правиш. Знам само, че аз си намерих работа, както се уговорихме, а ти не си направил нищо, освен най-накрая да принудиш бедния си баща да ти освободи място.

— „Бедния ми баща“. Беден баща! Кой мислиш, че му помогна да стане това, което е? Кой мислиш притежава компанията? Майка ми и баба ми, баща ми е просто техен представител и не се справя с работата никак добре. Сега, когато Чарли вече се е изчерпал, там вече няма никой с каквато и да е енергия или изобретателност. Руди и Джейк са мекерета. Баща ми съсипва компанията и това е тъжно!

— Може да говориш така, Нелсън, както и че Чарли вече сдава багажа, въпреки че аз би трябвало да знам по-добре от теб, но не си показал никакво чувство за отговорност.

Той долавя, макар че е ядосан, и се чувства виновен до сълзи, едно умишлено извисяване на думите „чувство за отговорност“ в отговор на споменаването му за изобретателност. Винаги стои с вързан език срещу всички като Мелани на този свят. Всичко, което може да каже, е:

— Глупости.

— Ти имаш много чувства, Нелсън — казва му тя, — но чувствата не са действия. — Гледа го втренчено, като че ли ще го хипнотизира, примигвайки само веднъж.

— Господи, нали правя точно това, което двете с Пру искахте да направя!

— Ето, виждаш ли как работи умът ти, прехвърляш всичката отговорност върху другите. Ние не сме искали да правиш нещо конкретно, просто искахме да се справиш с положението като възрастен. Там изглежда не можеше да се справиш и затова се върна тук, за да влезеш в крак с реалността. Не виждам обаче да го правиш.

Когато примигва с очи така, главата й заприличва на кукленска, куха отвътре. Би било забавно да я разбиеш.