Джон Апдайк - Заека богат

— Мелани, ти караш ли делтапланер?

— О, не — отговаря момичето. — Ще умра от страх.

Странно, но смехът й не прекъсва сияещия й поглед с цвят на карамел.

— Пру караше с Нелсън, но аз така и не се качих.

— Коя е Пру? — пита Хари.

— Не я познаваш — отговаря синът му.

— Знам. Знам, че не я познавам. Ако я познавах, нямаше да питам.

— Мисля, че всички сме уморени и раздразнителни — казва Дженис, докато вдига парче пица „Пеперони“ и го поставя в една от чиниите. Нелсън решава, че чинията е за него.

— Кажи на татко да престане да се обляга на мен — оплаква се той, сядайки на масата, като че ли току-що е паднал от мотор и се е натъртил.

В леглото Хари пита Дженис:

— Какво мислиш, че тормози хлапето?

— Не знам.

— Има нещо.

— Да.

Докато обмислят това, чуват телевизора в стаята на мама Спрингър. Явно гледа предаването за Мойсей, съдейки по библейските гласове, викове и тътен с музикално кресчендо между тях. Старата жена се унася от звука и понякога телевизорът пращи по цели нощи, докато Дженис не отиде на пръсти да го изключи.

Мелани си е легнала в стаята заедно с шивашкия манекен. Нелсън отиде да гледа „Джеферсънови“ с баба си и когато родителите му се качиха горе, вече си беше легнал в старата си стая, без да пожелае лека нощ. Натъртен. Заека се чуди дали младата двойка от провинцията ще дойде във фирмата утре. Бледото лице на момичето и шумът от телевизора в стаята на мама Спрингър се смесват в съзнанието му, докато екзалтираната музика се извисява.

— Как ти се стори момичето? — пита Дженис.

— Малката Мелани. Като призрак. Всички от тяхното поколение ли са такива, като че ли върху главите им току-що е паднал камък и това е най-върховното им преживяване?

— Мисля, че се опитва да спечели благоразположението ни. Сигурно е трудно да отидеш в къщата на гаджето си и да си намериш място. Аз не бих издържала и десет минути с майка ти.

Добре, че не знае за отровата, която майка му бълваше срещу нея.

— Мама беше като мен — отговаря Хари, — не обичаше тълпите.

Нови хора в двата края на къщата и духът на стария Спрингър във фотьойла на долния етаж.

— Не ми изглеждат много влюбени. Или днешната младеж е такава? Не се докосват.

— Сигурно не искат да ни шокират. Съзнават, че трябва да спечелят мама.

— Добре дошла в отбора.

Дженис обмисля това. Леглото от другата страна на стената проскърцва, чува се шум от тежки провлечени стъпки. Въодушевените викове от телевизора замлъкват. С едно щракване. Бърт Ланкастър тъкмо се беше развихрил. Тези зъби — дали наистина са негови? Всички звезди си правят коронки. Дори Хари имаше доста неприятности с кътниците, но сега са безопасно и безболезнено облечени в златни коронки от по четиристотин и петдесет долара.

— Още е будна — отбеляза Дженис. — Не може да заспи, отвътре й ври.

Произнася „с“-то меко като майка си. Носим наследствеността си скрита за известно време, докато не започне да прозира. През тези тесни спирали на ДНК.

С един порив на вятъра, като пред внезапен дъжд сенките от листата на бука се поклащат и хвърлят назъбеното си от уличната лампа отражение напред-назад върху повърхността, където таванът се слива с отсрещната стена. По улицата минават три коли една след друга и докато Хари лежи там в безопасност, усещането за плъзгащия се покрай него външен свят се слива с мъглявия покой на леглото му. Той е в леглото си, кътниците му са в коронките си.

— Тя е доста добра старица — казва. — В крак с времето е.

— Просто чака и наблюдава — изрича Дженис със зловеща нотка, която подсказва, че е по-будна от него. Пита: — Кога ще дойде моят ред?

— Ред? — Леглото леко се поклаща, Ставрос го чака до огромната витрина, огряна от прашната сутрешна светлина. Сам си го изпроси.

— Снощи си се изпразнил, ако съдя по мен и чаршафите.

Вятърът отново се размърдва. По дяволите. Кабриото е още на улицата със свален гюрук.

— Скъпа, беше дълъг ден. — Свършва му бензинът. — Извинявай.

— Простено ти е — казва Дженис. — Почти. — Решава да добави: — Ще започна да си мисля, че вече не те възбуждам.

— Не, наистина, днес в клуба си мислех колко по-секси изглеждаш от повечето жени, от старата Телма в малката си поличка и онази ужасна приятелка на Бъди.

— А Синди?

— Не е мой тип. Прекалено е дундеста.

— Лъжец.

Получи си го. Чувства се смъртно уморен, но въпреки това нещо го тегли от черната повърхност на съня и в онова полусъзнателно състояние, малко преди да пропадне, му се струва, че чува леки стъпки по коридора, забързани за някъде.